Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Ти си арогантно копеле. Как можеш просто да си седиш и да ми се хилиш, след като си ме обвинил, че крия веществени доказателства или информация за извършено убийство. При това на мой познат.

Детективът сведе очи към пържолата си, вдигна ножа и вилицата и започна да се храни. Забелязах, че е левак. Той лапна късче месо и ме погледна, докато го дъвчеше. Беше отпуснал юмруците си от двете страни на чинията, стиснал вилицата и ножа, сякаш пазеше храната от някого. Много мои клиенти, които бяха лежали в затвора, правеха същото.

— По-спокойно, по-спокойно — каза Бош. — Трябва да разбереш нещо. Не съм свикнал да съм от една и съща страна на барикадата с адвокатите. В миналото те са ме обрисували като глупав, корумпиран, фанатик, как ли не. Тъй че, да, опитах се да те изиграя с надеждата да ми помогнеш да разкрия убиеца. Извинявай. Ако искаш, ще кажа да ми увият пържолата и ще си тръгна.

Поклатих глава. Бош имаше дарбата да те кара да се чувстваш виновен за собствените му прегрешения.

— Може би сега е твой ред да се успокоиш — отвърнах. — Исках да кажа само, че още от самото начало се държа открито и честно с теб. Максимално разширих етичните рамки на професията си. И ти казах всичко, което мога. Когато можех. Не заслужавах да ми изкараш ангелите тази вечер. И имаш страхотен късмет, че не прострелях твоя човек в гърдите, докато стоеше пред вратата на кантората. Беше лесна мишена.

— Не се предполагаше, че имаш оръжие. Проверих.

Бош продължи да се храни, държеше главата си наведена. Сдъвка парченце пържола и се прехвърли на страничната чиния със спагети. Първо ги накъса с вилицата и едва тогава лапна първата хапка. Преглътна и заговори отново:

— Та след като се разбрахме, ще ми помогнеш ли?

Засмях се.

— Майтапиш ли се? Ти изобщо чу ли какво ти казвам?

— Да, чух всичко. И не се майтапя. Все още ми предстои да разкрия убиеца на един адвокат, твой колега, и ти би могъл да ми помогнеш.

Отрязах първото си късче пържола. Реших, че той може да ме почака да похапна, както аз бях чакал него.

Мнозина смятат, че в „Дан Тана“ правят най-хубавите пържоли в целия град. Може да ме смятате за един от тях. И не се разочаровах. Без да бързам, се насладих на първата хапка, после оставих вилицата.

— За каква помощ става дума?

— Да измъкнем убиеца от дупката му.

— Страхотно. Не е ли опасно обаче?

— Зависи от много фактори. Но няма да те лъжа. Може да стане опасно. Искам да пораздвижиш някои неща, да накараш престъпника да си помисли, че е пропуснал нещо, че може да представляваш опасност за него. И тогава ще видим какво ще се случи.

— Но ти ще си там. Ще ме покриваш, нали?

— На всяка крачка от пътя.

— Как искаш да раздвижим нещата?

— Мислех си за репортаж във вестник. Предполагам, че те търсят от медиите. Ще изберем някого и ще му дадем материала, с изключителни права. И ще подхвърлим в него нещо, което ще накара убиеца да се замисли.

Замислих се и аз и си спомних предупреждението на Лорна да играя честно с медиите.

— Има един тип от „Таймс“ — казах. — Сключих нещо като сделка с него, за да го разкарам. Казах му, че когато съм готов да говоря, ще се обърна към него.

— Идеално. Ще го използваме.

Не отговорих.

— Е, съгласен ли си?

Вдигнах вилицата и ножа и отново ги забих в пържолата. По чинията потече кръв. Замислих се за това, че дъщеря ми вече ми задава същите въпроси като майка си, въпроси, на които никога не бих могъл да отговоря. „Ти като че ли винаги работиш за лошите“. Нещата не бяха толкова прости, но фактът, че го знам, не ме спасяваше от парещата болка и от онова, което бях видял в очите й.

Оставих ножа и вилицата. Изведнъж вече не бях гладен.

— Да. Съгласен съм.

Всички лъжат.

Лъжат ченгетата. Лъжат адвокатите. Лъжат клиентите. Лъжат даже съдебните заседатели.

Според една школа в наказателното право всеки процес се печели или губи с избора на съдебни заседатели. Аз никога не съм бил чак толкова краен, ала знам, че навярно в процеса за убийство няма по-важна фаза от определянето на дванайсетимата граждани, които ще решат участта на клиента ви. Това също е най-сложната и най-кратка част от процеса и зависи от капризите на съдбата, късмета и способността да зададеш съответния въпрос на съответния човек в съответното време.

И все пак започваме с нея всеки процес.

Изборът на съдебни заседатели по делото „Щатът Калифорния срещу Елиът“ започна по график в съдебната зала на съдия Джеймс П. Стантън в десет сутринта. Залата беше претъпкана. Половината места бяха заети от кандидатите, осемдесетте потенциални заседатели, произвол но избрани и призовани да се явят на петия етаж на съдебната палата, а другата половина — от журналисти, юристи, благожелатели и обикновени зяпачи, които бяха успели да се проврат вътре.