Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Добре, тръгвам. Трябва да се облека.

— Мики? — Да?

— Наистина ли си добре? Знаех смисъла на думите й. Знаех какво ме пита. Не искаше да се явя при съдията, ако не съм готов за това.

— Не се безпокой, Лорна. Добре съм. Ще се оправя.

— Хубаво. При първа възможност ми се обади да ми кажеш какво става.

— Не се тревожи. Ще ти се обадя.

Затворих с чувството, че ме командва настоящата ми, а не бившата ми жена.

Като председател на Лосанджелиския съдебен съвет, съдия Мери Таунс Холдър вършеше повечето си работа при закрити врати. Съдебната й зала понякога се използваше за извънредно разглеждане на искания, но рядко за процеси. Публиката не виждаше какво прави тя в кабинета си. Холдър отговаряше главно за администрацията на съдебната система в окръг Лос Анджелис. Под нейна юрисдикция попадаха над двеста и петдесет съдии и четирийсет съдилища. Всяка призовка на съдебен заседател, която се пращаше по пощата, носеше нейното име, всяко място в съдебен паркинг се отпускаше с нейно разрешение. Тя назначаваше съдиите и по географски признак, и по юридическа специалност — наказателно или гражданско право, дела на малолетни или бракоразводни процеси. Когато съдиите бяха новоназначени, тъкмо съдия Холдър решаваше дали да ги прати в Бевърли Хилс или Комптън, дали ще гледат знакови финансови дела в гражданския съд или покъртителни бракоразводни дела в семейния.

Бях се облякъл набързо в кадемлийския си италиански костюм на Корнелиани — носех го в дните, когато се издава присъда. Тъй като не бях влизал в съд от цяла година и не бях присъствал на издаване на присъда още по-отдавна, трябваше да го извадя от найлоновия калъф, който висеше в дъното на гардероба. После потеглих за центъра, без да се бавя; мислех си, че може би самия мен ме очаква някаква присъда. По пътя си припомнях делата и клиентите, които бях оставил преди година. Доколкото знаех, бях се погрижил за всички, но може да имаше някаква жалба или пък Холдър беше чула някакъв слух и провеждаше разследване. Влязох в съдебната й зала със силно безпокойство. Повикването, при който и да е съдия обикновено не вещае нищо добро, още повече при председателя на Съдебния съвет.

В залата беше тъмно и секретарското място до банката пустееше. Минах през вратичката в парапета и вече се насочвах към вратата, водеща към задния коридор, когато тя се отвори и отвътре излезе секретарката Микейла Гил. Жена иначе с приятна външност, напомняше ми за учителката ми в трети клас. Но явно не очакваше да види мъж, сепна се и за малко да изпищи. Побързах да се представя, преди да се е затичала към паникбутона на съдийската банка. Секретарката си пое дъх, след което ме покани да вляза.

Съдия Холдър бе сама в кабинета си, седнала зад масивно бюро от тъмно дърво. Черната й тога висеше на закачалка за шапки в ъгъла. Холдър носеше тъмнолилав костюм с консервативна кройка. Беше привлекателна и стегната, някъде на петдесет и пет, със стройно тяло и късо подстригана кестенява коса.

Не я познавах лично, но бях чувал за нея. Беше работила двайсет години като прокурор. Отговаряше на наказателните процеси, беше водила няколко големи дела и беше известна с това, че издава максимални присъди. Тъкмо затова след първия й мандат избирателите бяха гласували за нея. Четири години по-късно я бяха избрали за председател на Съдебни съвет и оттогава заемаше този пост.

— Благодаря, че дойдохте, господин Холър — каза тя. — Радвам се, че секретарката ви най-после е успяла да ви открие.

В гласа й звучаха нетърпеливи, ако не и повелителни нотки.

— Тя всъщност не ми е секретарка, госпожо съдия, но все пак ме намери. Съжалявам, че ви забавих.

— Е, нали сте тук. Не се познаваме лично, нали?

— И аз така мисля.

— Е, така ще издам възрастта си, но всъщност веднъж бях прокурор в процес, в който баща ви беше адвокат. Едно от последните му дела, струва ми се.

Налагаше се да коригирам преценката си за възрастта й. Трябваше да е поне на шейсет, щом с баща ми се бяха засичали в съда.

— Всъщност бях трети прокурор по делото, току-що завършила Юридическия факултет на Университет на Южна Калифорния, абсолютна новачка. Искаха да ми осигурят известен съдебен опит. Гледаше се дело за убийство и ми дадоха да разпитам един свидетел. Цяла седмица се готвих за разпита, а баща ви съсипа човека за десет минути. Спечелихме делото, обаче никога не забравих този урок. Бъди готова за всичко.

Кимнах. Неколцина по-възрастни адвокати през годините ми бяха разказвали истории за Мики Холър-старши. Самият аз едва го помнех. Преди да успея да попитам съдията за делото, във връзка, с което го е срещала, тя продължи: