Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Позата на прокурора отново се промени. Той се прегърби, защото виждаше накъде води хазартното му решение да призове за главен свидетел пандизчийски доносник.

Погледнах съдия Компаниони. И той беше наясно какво предстои.

— Ваша чест, може ли да се приближа до свидетеля?

— Да — разреши съдията.

Отидох при Торънс и поставих оранжевата папка пред него. Беше размер А4, избеляла и изтъркана. В окръжния затвор този цвят беше запазен за лични правни документи, които затворниците имаха право да държат при себе си.

— Добре, господин Торънс, пред вас е папката, в които господин Удсън е съхранявал доказателствения материал, донесен му в затвора от неговите адвокати. Пак ви питам, позната ли ви е тази папка?

— В модула съм виждал много оранжеви папки. Тома не значи, че съм виждал точно тая.

— Твърдите, че никога не сте виждали господин Удсън с неговата папка, така ли?

— Поне не си спомням.

— Господин Торънс, вие сте прекарали трийсет и два дни в един и същи модул с господин Удсън. По-рано свидетелствахте, че той ви се е доверил и е направил признание пред вас. И сега твърдите, че никога не сте го виждали с тази папка?!

Той не отговори веднага. Бях го приклещил в ъгъл, от който нямаше измъкване. Зачаках. Ако продължеше да упорства, че никога не е виждал папката, показанията му за признанието на Удсън щяха да изглеждат подозрителни в очите на съдебните заседатели. Ако пък признаеше, че папката му е позната, пред мен щеше да се отвори огромна врата.

— Исках да кажа, че съм го виждал с папката му, ама никога не съм поглеждал какво има вътре.

Бам. Мой беше.

— Тогава ще ви помоля да отворите папката и да я разгледате.

Свидетелят се подчини. Върнах се на катедрата си, като пътьом хвърлих поглед към Винсънт. Очите му бяха забити в пода и лицето му бе пребледняло.

— Какво виждате, когато отворите папката, господин Торънс?

От едната страна има снимки на два трупа на земята. Закрепени са с телбод — снимките, искам да кажа. А от другата страна има разни документи, доклади и тем подобни.

— Можете ли да прочетете първия документ отдясно? Просто прочетете първия ред от обобщението.

— Не мога да чета.

— Изобщо ли не можете да четете?

— Да. Тъй и не се научих.

— Можете ли да прочетете, който и да е от надписите до отметнатите кутийки над обобщението?

Торънс сведе поглед към папката и съсредоточено сключи вежди. По време на последното му попадане в затвора бяха проверили умението му да чете, за да установят, че е на най-ниското възможно ниво — под равнището на първокласник.

— Не, не мога — отвърна той.

Бързо отидох до масата на защитата и извадих от куфарчето си друга папка и тънко писец. Върнах се на катедрата и написах върху папката „бяла раса“ с големи печатни букви. После я вдигнах така, че и свидетелят, и съдебните заседатели да я видят.

— Господин Торънс, това е един от надписите, отметнати в резюмето. Можете ли да го прочетете?

Винсънт моментално се изправи, обаче свидетелят вече клатеше глава и изглеждаше ужасно засрамен. Прокурорът възрази срещу „безсмислената демонстрация“ и Компаниони прие възражението. Както и очаквах. Просто полагах основите за следващия си ход пред съдебните заседатели и бях сигурен, че повечето от тях са видели Торънс да клати глава.

— Добре, господин Торънс — продължих. — Да преминем към другата страна на папката. Бихте ли описали труповете на снимките?

— Хм, двама мъже. Като че ли има разгъната телена мрежа и платнища и двамата лежат отгоре. Няколко полицаи разследват и снимат.

— От коя раса са мъжете върху платнищата?

— Чернокожи са.

— Някога виждали ли сте тези снимки, господин Торънс?

Винсънт скочи, за да възрази срещу въпроса ми, тъй като вече бил зададен и получил отговор. Все едно да се опитваш да спреш куршум с длан. Съдията строго му каза, че може да се върне на мястото си, или с други думи, че просто трябва да се примири с това, което ще се случи. Щом взимаш лъжец за свидетел, трябва да поемеш удара заедно с него.

— Можете да отговорите на въпроса, господин Торънс — казах аз, след като прокурорът си седна. — Някога виждали ли сте тези снимки?

— Не, господин адвокат, сега ги виждам за пръв път.

— Ще се съгласите ли, че снимките изобразяват онова, което ни описахте по-рано? А именно трупове на двама чернокожи мъже?

— Така ми изглежда. Но не съм виждал снимката преди, само каквото ми разправи той.

— Сигурен ли сте?

— Таквоз нещо не се забравя.