Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Нима? И защо?

— Съвсем просто е. Убили са адвоката му, не него. Помислете за това. И запомнете, тръпките, които пълзят надолу от тила ви — това е усещането, когато осъзнаете, че трябва да се озъртате. Когато осъзнаете, че сте в опасност.

Усмихнах му се.

— А, това ли било? Аз пък мислех, че е усещането, когато осъзная, че ме будалкат.

— Само ви казвам истината.

— От два дни ме разигравате. Измисляте си някакви подкупи и ФБР. Опитвате се да ме манипулирате и ми губите времето. А сега трябва да си вървите, детектив, защото имам да върша истинска работа.

Изправих се и протегнах ръка към вратата. Бош също стана, ала не понечи да си тръгне.

— Не се заблуждавайте, Холър. Не правете грешка.

— Благодаря за съвета.

Той най-после се обърна и тръгна към вратата. После обаче спря и се върна при бюрото, вадеше нещо от джоба на сакото си, докато се приближаваше.

Беше снимка. Детективът я остави на бюрото.

— Познавате ли тоя човек?

Разгледах фотографията — зърнест образ, направен от видеозапис. Виждаше се мъж, излизащ от входа на офис сграда.

— Това е главният вход на Юридическия център, нали?

— Познавате ли го?

Снимката беше направена отдалеч и увеличена, с раздалечени пиксели и размазано изображение. Мъжът ми изглеждаше латиноамериканец. Имаше мургава кожа, тъмна коса и мустаци ала Панчо Виля, с каквито някога ходеше Сиско. Носеше панамена шапка и риза с отворена яка, а отгоре — нещо като кожено яке. Когато се вгледах по-внимателно, разбрах защо са избрали да вземат точно този кадър от записа на охранителната камера. Минавайки през стъклената врата, мъжът беше разтворил якето си и забелязах нещо, което приличаше на пистолет, затъкнат в панталона му.

— Това оръжие ли е? Убиецът ли е това?

— Вижте, можете ли да отговорите поне на един въпрос, по дяволите, без да зададете друг? Познавате ли тоя човек? Само за това ви питам.

— Не, не го познавам, детектив. Доволен ли сте?

— Пак задавате нов въпрос.

— Извинявайте.

— Сигурен ли сте, че никога не сте го виждали?

— Не съм абсолютно сигурен, обаче и снимката ви не е идеална. Откъде е?

— От улична камера на Бродуей и Второ. Заснет е за няколко секунди. Това е най-добрият кадър, който успяхме да извадим.

Знаех, че през последните няколко години градските власти без много шум инсталират улични камери но главните артерии. Улици като Холиуд Булевард се наблюдаваха изцяло. Най-вероятно и Бродуей. Денем там винаги беше претъпкано с пешеходци и автомобили. Освен това тази улица най-често се използваше за протестни маршове, организирани от долните класи.

— Е, тогава предполагам, че е по-добре от нищо. Мислите ли, че косата и мустаците са дегизировка?

— Оставете въпросите на мен. Възможно ли е тоя човек да е един от новите ви клиенти?

— Не знам. Още не съм се срещал с всички. Оставете ми снимката и ще я покажа на Рен Уилямс. По-вероятно е тя да го познае, ако е клиент.

Бош протегна ръка и си взе снимката.

— Нямам друго копие. Кога ще дойде на работа тя?

— След около час.

— Тогава ще се върна по-късно. И се пазете, адвокат Холър.

Насочи показалец към мен като пистолет, после се обърна и излезе. Останах зад бюрото, замислен над думите му и вторачен във вратата — почти очаквах Бош да се върне и да ми подхвърли поредното злокобно предупреждение.

Ала когато минута по-късно вратата се отвори, на прага се появи Лорна.

— Току-що видях в коридора онзи детектив.

— Да, беше тук.

— Какво искаше?

— Да ме уплаши.

— И?

— Доста добре се справи.

Лорна искаше да свика поредното събрание на колектива и да ме осведоми за нещата, случили се предишния ден, докато бях в Малибу и при Уолтър Елиът. Даже каза, че по-късно съм щял да имам съдебно заседание по някакво тайнствено дело, което отсъствало от съставения от нас календар. Ала аз имах нужда от време, за да помисля върху новите разкрития на Бош и тяхното значение.

— Къде е Сиско?

— Идва. Излезе рано, за да се срещне с един от източниците си, преди да дойде в кантората.

— Закусвал ли е?

— Не и с мен.

— Добре, почакай да пристигне и тримата заедно ще идем да закусим във „Вагон-ресторанта“. Там ще обсъдим всичко.

— Аз съм закусвала.

— Значи ти ще говориш, а ние ще ядем.

Тя изобрази фалшиво намръщване, но излезе а приемната и ме остави сам. Изправих се и закрачих, назад-напред, пъхнал ръце в джобовете си; опитвах се да установя какво означава информацията на Бош.