Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Вдигнах ръка да почукам на прозореца, но после реших да го оставя да спи. Щеше да ми трябва чак по-късно сутринта. Нямаше нужда да го будя. Влязох в офис сградата, завих и се насочих по коридора към вратата, носеща името на Джери Винсънт. Пред нея стоеше детектив Бош. Слушаше музика и ме чакаше. Бе пъхнал ръце в джобовете си и изглеждаше замислен, може би дори малко тъжен. Бях съвсем сигурен, че нямаме среща, затова не знаех от какво е разстроен. Може би от музиката. Когато се приближих, детективът извади слушалките от ушите си и ги прибра в джоба си.

— Какво, няма ли кафе? — попитах вместо поздрав.

— Днес не. Вчера видях, че не го искате.

И се отдръпна настрани, за да отключа вратата.

— Може ли да ви попитам нещо?

— И да кажа не, пак ще ме попитате — отвърна той.

— Навярно сте прав.

Отворих вратата.

— Тогава просто питайте.

— Добре. Ами, не ми приличате на човек, който носи айпод. Какво слушате?

— Един човек, за когото съм сигурен, че никога не сте чували.

— Ясно. Да не е Тони Робинс, наставникът по самопомощ?

Бош поклати глава и не се хвана на въдицата.

— Франк Морган.

Кимнах.

— Саксофонистът ли? Да, познавам Франк.

Докато влизахме в приемната, на лицето му се изписа изненада.

— Познавате го?

— Да. Обикновено се отбивам да го поздравя, когато свири в „Каталайна“ или „Джаз Бейкъри“. Баща ми обичаше джаз и през петдесетте и шестдесетте беше адвокат на Франк, който постоянно се забъркваше в някакви проблеми, преди да тръгне по правия път. Накрая отиде да свири в Сан Куентин с Арт Пепър — чували сте го, нали? Когато се запознах с него, Франк вече нямаше нужда от адвокат по наказателно право. Беше се поправил.

На Бош му трябваше малко време, за да преодолее изненадата си, че познавам Франк Морган, скромния наследник на Чарли Паркър, който цели двайсет години прахосваше наследството си за хероин. Минахме през приемната и влязохме в кабинета.

— Е, как върви? — попитах.

— Върви.

— Чух, че преди вчера да дойдете при мен, цяла нощ сте потили заподозрян в Паркър Сентър. Обаче не сте го арестували, а?

Заобиколих бюрото на Винсънт, седнах и започнах да вадя папките от чантата си. Бош остана прав.

— Кой ви каза?

В този въпрос нямаше нищо непринудено. По-скоро прозвуча като заповед.

— Не знам — отвърнах нехайно. — Трябва да съм го чул някъде. Може би от репортер. Кой беше заподозреният?

— Не е ваша работа.

— Тогава каква работа имам с вас, детектив? Защо сте тук?

— Дойдох да видя дали имате още имена за мен.

— Какво стана с имената, които ви дадох вчера?

— Проверени са.

— Как може да сте ги проверили толкова бързо?

Той се наведе и опря длани върху бюрото.

— Защото не водя това разследване сам, разбирате ли? Имам помощници и проверихме всяко едно от вашите имена. Всички или са в затвора, или са мъртви, или вече не се интересуват от Джери Винсънт. Проверихме и неколцина от хората, които е пратил зад решетките като прокурор. Нищо.

Изпитах искрено разочарование и осъзнах, че може би прекалено много съм се надявал някое от тези имена от миналото да принадлежи на убиеца и арестът му да сложи край на всякаква опасност за мен.

— Ами Демарко, търговецът на оръжие?

— Лично се заех с него и не ми трябваше много време, за да го зачеркна от списъка. Мъртъв е, Холър. Умрял преди две години в килията си в „Коркоран“. Вътрешен кръвоизлив. Когато го отворили, открили в ректума му нож, направен от четка за зъби. Така и не се установило дали сам го е скрил там, или го е направил някой друг вместо него, обаче това било добър урок за останалите затворници. Даже поставили надпис: „Не си пъхай остри предмети в гъза“.

Отпуснах се на стола си, отвратен колкото от историята, толкова и от загубата на потенциален заподозрян. Овладях се и се опитах да продължа равнодушно.

— Е, какво да ви кажа, детектив. Демарко беше най-вероятният кандидат. Нямам нищо повече от онези имена. Предупредих ви, че не мога да ви разкрия нищо за текущите, обаче вижте какво ще ви кажа — няма нищо за разкриване.

Той поклати невярващо глава.

— Сериозно, детектив. Прегледах всички текущи дела. В нито едно от тях няма нищо, което да представлява заплаха или причина Винсънт да се е чувствал в опасност. В нито едно от тях няма нищо, което да е свързано с ФБР. В нито едно от тях няма нищо, което да загатва, че Джери Винсънт се е натъкнал на нещо опасно. Освен това, когато научавате лоши неща за клиентите си, те са защитени. Тъй че тук няма нищо. Искам да кажа, той не е защитавал мафиоти. Не е защитавал наркодилъри. Няма нищо…