Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Ами, сетих се за дъщеря ти. Това прави един човек. И после Лорна. Чудех се кои са другите двама.

Преди да успея да отговоря, в ръката ми засвири електронната версия на увертюрата на „Вилхелм Тел“. Погледнах дисплея — пишеше „непознат номер“. Отворих телефона.

— Холър слуша.

— Моля, почакайте един момент да ви свържа с Уолтър Елиът — каза госпожа Албрект.

След миг чух познатия глас.

— Господин Холър?

— Да?

Усетих стягане под лъжичката. Явно беше взел решение.

— Нещо в делото ми направи ли ви впечатление, господин Холър?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Какво имате предвид?

— Един адвокат. Имам един адвокат, господин Холър. Разбирате ли, аз трябва да спечеля това дело не само пред съдията и съдебните заседатели, но и в съда на общественото мнение.

— Разбирам — отвърнах аз, въпреки че не схващах точно смисъла на казаното.

— През последните десет години избрах много печеливши филми, в които инвестирах парите си. Мисля, че успях да ги избера, защото имам нюх за общественото мнение и вкусове. Наясно съм какво харесват хората, защото знам какво си мислят.

— Убеден съм в това.

— И според мен хората вярват, че колкото си по-виновен, толкова повече адвокати ти трябват.

Виж, тук не бъркаше.

— Затова, когато наех господин Винсънт, първите ми думи към него бяха: никакъв отбор мечта, само вие. Отначало взехме още една адвокатка, но това беше временно. Тя изпълни определена цел и си тръгна. Един адвокат, господин Холър. Така го искам. Само един — най-добрият, който мога да си осигуря.

— Разби…

— Реших, господин Холър. Успяхте да ми направите впечатление, когато бяхте тук. Бих искал да ангажирам услугите ви за процеса. Вие ще сте моятт единствен адвокат.

Трябваше да успокоя гласа си, преди да му отговоря.

— Радвам се да го чуя. Да минем на „ти“ тогава. Аз съм Мики.

— Добре, Мики. Но държа на едно условие, преди да си стиснем ръцете.

— Да?

— Никакво отлагане. Започваме процеса по график. Искам да чуя, че го казваш.

Поколебах се. Исках да отложим процеса. Но още повече исках да получа това дело.

— Няма да отлагаме процеса — отвърнах. — Ще сме готови за идния четвъртък.

— Тогава добре дошъл на борда. Какъв е следващият ни ход?

— Ами, аз всъщност още не съм излязъл от паркинга. Мога да обърна.

— За съжаление имам срещи до седем, а после ще анализираме нашия филм за сезона на наградите.

Помислих си, че процесът и свободата му са по-важни от срещите и филмите, ала премълчах. Щях да образовам Уолтър Елиът и да му обясня действителността при следващото ни виждане.

— Добре. Тогава засега ми дай номер на факс и ще кажа на асистентката ми да ти прати договор. Той ще съдържа същите хонорарни условия, за каквито сте се разбрали с Джери Винсънт.

Отсреща ми отговори мълчание. Зачаках. Ако щеше да се опитва да намали хонорара, сега беше моментът. Но вместо това той повтори факс номер, който чух да му диктува госпожа Албрект. Записах го на корицата на една от папките.

— Как си утре, Уолтър?

— Утре ли?

— Да, щом няма да е тази вечер, ще се срещнем утре. Трябва да започнем. Нали не искаш да отлагаме — аз пък искам да съм още по-добре подготвен, отколкото съм сега. Трябва да поговорим и да прегледаме нещата. В защитната аргументация има няколко празноти и мисля, че ще можеш да ми помогнеш да ги запълним. Мога да дойда в студиото или да се срещна с теб някъде другаде утре следобед.

Чух приглушени гласове, докато той се консултираше с госпожа Албрект.

— В четири съм свободен — каза накрая Елиът. — Тук, в бунгалото.

— Добре, ще дойда. И отмени каквото имаш в пет. Ще ни трябват поне два часа да започнем.

Той се съгласи с двата часа и тъкмо да приключим разговора, се сетих за нещо друго.

— Уолтър, искам да видя местопрестъплението. Може ли по някое време утре да отида в къщата в Малибу, преди да се срещнем?

Отново последва мълчание.

— Кога?

— Когато е удобно.

Той пак запуши слушалката и чух приглушеното му обсъждане с асистентката. После се върна на телефона.

— Какво ще кажеш за единайсет? Ще пратя някой да те чака там и да ти отключи.

— Добре. Тогава до утре, Уолтър.

Затворих и погледнах Сиско в огледалото.

— Наш е.

Той тържествуващо наду клаксона на линкълна. Продължителното свирене накара шофьора пред нас да вдигне юмрук и да ни покаже среден пръст. Стачкуващите сценаристи на улицата взеха клаксона за знак на подкрепа от вътрешни хора в омразното студио и масите нададоха одобрителни викове.