Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Чудесна идея. Не прибързвайте, но и не се бавете. Колкото повече отлагате решението си, толкова по-голяма е вероятността съдията да намери за нужно да отложи процеса. Знам, че не го желаете, обаче при отсъствието на господин Винсънт и на негов заместник съдията сигурно вече се изнервя и започва да го обмисля. Ако изберете мен, ще се опитам да се явя пред съдията колкото може по-скоро и да обясня, че сме готови за процеса.

Изправих се и бръкнах в джоба си за визитка. Оставих я върху стъклото.

— Това са всичките ми телефонни номера. Можете да се обадите по всяко време.

Надявах се да ми каже да седна и да започнем да се готвим за процеса. Елиът обаче само се пресегна и вдигна визитката ми. Когато го оставих, като че ли я разглеждаше. Преди да стигна до вратата на кабинета, тя се отвори отвън и на прага застана госпожа Албрект. Усмихна ми се топло.

— Сигурна съм, че ще останем във връзка.

Имах чувството, че е чула всяка дума, разменена между мен и шефа.

— Благодаря, госпожо Албрект. И аз се надявам.

Заварих Сиско да пуши цигара, облегнат на линкълна.

— Бързо приключи — отбеляза той.

Отворих задната врата, в случай че на паркинга има камери и Елиът ме наблюдава.

— Благодаря ти за насърчителните думи.

Качих се и той зае мястото си зад волана.

— Просто казвам, че ми се стори малко бързо. Как мина?

— Направих каквото можах. Навярно скоро ще узнаем.

— Смяташ ли, че той го е извършил?

— Сигурно, но това няма значение. Имаме да мислим за други неща.

Беше ми трудно да се прехвърля от мисълта за хонорара от четвърт милион долара към някои от по-незначителните клиенти в списъка на Винсънт, обаче такава ми беше работата. Отворих чантата си и извадих другите текущи дела. Трябваше да реша къде ще е следващата ни спирка.

Сиско изкара колата на заден, потегли към арката и каза:

— Лорна чака да й се обадиш.

Погледнах го в огледалото.

— Моля?

— Докато ти беше вътре, ми позвъни. Много иска да научи как е минало с Елиът.

— Не се тревожи, ще й се обадя. Само да реша къде отиваме.

Върху всички папки четливо бяха отпечатани адресите на съответните клиенти — поне онези адреси, които бяха дали при подписването на договорите за адвокатски услуги. Бързо ги прегледах, за да потърся някой в Холивуд. Накрая се натъкнах на делото на жената, обвинена в непристойно поведение. Клиентката, която беше идвала в кантората да си иска делото.

— Добре — казах, — когато излезеш оттук, тръгни по Мелроуз към Ла Бреа. Имаме клиентка съвсем наблизо. Една от онези, които днес са идвали за делата си.

— Ясно.

— След това ще се преместя на предната седалка. Не искам да се чувстваш като шофьор.

— Не е чак толкоз зле. Мисля, че бих могъл и да свикна.

Извадих си мобилния телефон.

— Ей, Мик, трябва да ти кажа нещо — спря ме Сиско.

Отдръпнах палеца си от бутона за бързо избиране, с който щях да се обадя на Лорна.

— Да?

— Просто исках сам да ти го кажа, преди да си го чул от някой друг. Ние с Лорна… ще се женим.

Бях се досетил, че са тръгнали в тази посока. С Лорна бяхме приятели петнайсет години, преди да поживеем като мъж и жена за една. За мен този брак представляваше реакция на преживяно разочарование и не можеше да има нещо по-неудачно. Сложихме край, когато осъзнахме грешката, и някак си успяхме да останем близки. В целия свят нямаше друг човек, на когото да вярвам повече. Вече не бяхме влюбени, но аз още я обичах и винаги щях да я закрилям.

— Това представлява ли някакъв проблем за теб, Мик?

Погледнах го в огледалото.

— Аз не участвам в уравнението, Сиско.

— Знам, обаче искам да се уверя, че няма проблем за теб. Нали разбираш какво искам да кажа?

Обърнах се към прозореца и за миг се замислих. После пак го погледнах в огледалото.

— Не, няма никакъв проблем. Но ще ти кажа нещо, Сиско. Тя е една от четирите най-важни хора в моя живот. Ти си с около трийсет и пет кила по-тежък от мен — и естествено, всички са само мускули. Обаче ако я нараниш, ще намеря начин да ти го върна. Това представлява ли проблем за теб?

Той премести поглед от огледалото към пътя пред себе си. Бяхме в крайното платно и се движехме бавно. Стачкуващите сценаристи се бяха струпали на тротоара и забавяха хората, които излизаха от студиото.

— Не, Мик, няма никакъв проблем.

Известно време помълчахме, докато бавно се придвижвахме напред. Сиско час по час ме поглеждаше в огледалото.

— Какво има? — попитах накрая.