Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Клиентът ми кимна.

— Да. Онзи понеделник. Каза, че нямало нужда от нашия човек. Той имал сребърния куршум и щял да спечели процеса сам.

— И затова са го убили.

— Това трябва да е. Такива хора едва ли ще ти позволят да си промениш намеренията и да им извъртиш номер.

— Какви хора? Организацията ли?

— Не знам. Просто такива хора. Който и да върши такива неща.

— Казвал ли си на някого, че Джери ще отложи процеса?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Тогава на кого е казал Джери?

— Няма откъде да знам.

— Е, с кого е сключил сделка Джери? Кого е подкупил?

— И това не знам. Той не искаше да ми каже. Щяло да е по-добре да не знам имена. Същото, в каквото те убеждавах и аз.

Вече беше малко късно за това. Трябваше да стигна до края и да остана сам, за да помисля. Погледнах недокоснатата риба в чинията си и се зачудих дали да я занеса на Патрик, или някой в ресторантската кухня ще я изяде.

— Знаеш ли, не искам да те подлагам на още по-голям стрес, но ако ме осъдят, съм мъртъв — каза Елиът.

Погледнах го.

— Организацията ли?

Той кимна.

— Ако приберат някого, той се превръща в проблем. Обикновено го очистват още преди да стигне до съда. Не рискуват да се опита да сключи сделка. Обаче аз все още контролирам парите им, нали разбираш. Ако ме очистят, ще изгубят всичко. Арчуей, недвижимите имоти, абсолютно всичко. Затова чакат и наблюдават. Ако ми се размине, пак продължаваме постарому и всичко е наред. Ако ме осъдят, вече се превръщам в прекалено сериозен проблем и няма да изкарам и две нощи в затвора. Ще се доберат до мен и там.

Винаги е добре да знаеш точно какви са залозите, но навярно бих могъл да мина и без да ми ги напомня.

— Става дума за по-висша власт — продължи Елиът. — Тя надхвърля неща като адвокатската тайна. Това, което ти казах тази вечер, не бива да излиза извън тази маса. Нито в съда, нито никъде другаде. Това, което ти казах тази вечер, може да те унищожи за нула време. Също като Джери. Запомни го.

Говореше делово и когато свърши, спокойно си допи виното. Но заплахата се съдържаше във всяка негова дума. Нямаше начин да го забравя.

Той махна с ръка на един сервитьор и поиска сметката.

Добре, че клиентът ми обичаше да пие мартини преди вечерята, а шардонето с нея. Не бях сигурен, че щях да изкопча от него всичко това, ако алкохолът не го беше накарал да се отпусне и да си развърже езика. Само че не исках да рискувам да го спре пътна полиция точно по време на процеса и настоях да не шофира. Той обаче заяви, че не можел да остави през нощта майбах за четиристотин хиляди долара в някакъв неохраняем гараж в центъра. Затова накарах Патрик да ни закара до колата и седнах зад волана. Патрик ни следваше.

— Тази кола струва четиристотин бона, така ли? — попитах. — Направо ме е страх да я карам.

— Всъщност е малко по-евтина.

— Да, добре, а имаш ли нещо друго? Когато ти казах да не пътуваш с лимузината, не очаквах да се появиш с такъв звяр на процеса, на който те съдят за убийство. Само си помисли какво впечатление правиш, Уолтър. Не изглежда добре. Спомняш ли си какво ми каза, когато се запознахме? Че трябва да спечелиш и извън съдебната зала. Такава кола не ти помага да го направиш.

— Другата ми кола е порше. Карера GT.

— Страхотно. Колко струва?

— Повече от тази.

— Знаеш ли какво, защо не вземеш един от моите линкълни? Даже имам един с регистрационен номер NT GLTY 5 5 Съкращение от „невинен“. — Б.пр. . Можеш да го покараш известно време.

— Няма нужда. Мога да взема назаем един приличен скромен мерцедес. Това става ли?

— Идеално. Уолтър, въпреки всичко, което ми каза тази вечер, ще направя всичко възможно за теб. Мисля, че шансовете ни са добри.

— Значи ми вярваш, че съм невинен?

Поколебах се.

— Вярвам, че не си застрелял жена си и Рилц. Не съм сигурен, че това те прави невинен, но да го кажем по следния начин: не смятам, че си виновен по обвиненията, които ти повдигат. А повече не ми е нужно.

Той кимна.

— Може би и аз не мога да искам повече. Благодаря ти, Мики.

След това почти не разговаряхме. Съсредоточих се върху това да не съсипя колата, която струваше повече от къщите на повечето хора.

Елиът живееше в Бевърли Хилс, в имение в равнината на юг от Сънсет Булевард. Натисна един бутон на тавана на колата и отвори стоманения портал. Патрик влезе след нас с линкълна. Слязохме и аз подадох на Елиът ключовете. Продуцентът попита дали искам да вляза за по още една чаша и трябваше да му напомня, че не пия. Той ми протегна ръка и аз я стиснах. Почувствах се неловко, сякаш сключвахме някаква сделка за онова, което беше разкрито по-рано. Пожелах му лека нощ и се качих в линкълна.