Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— За къщата на Елиът и за трите коли — на господин Елиът, на госпожа Елиът и поршето в гаража. Освен това извадихме заповед, която ни позволяваше да направим натривки на ръцете и дрехите на господин Елиът, за да установим дали е стрелял с огнестрелно оръжие през последните няколко часа.

Прокурорът продължи да води Кайндър по етапите от следствието, докато не приключи с местопрестъплението и не стигна до разговорите с Елиът в участъка в Малибу. Това наложи показването на запис от първия разговор. Бях го гледал няколко пъти по време на подготовката си за процеса и знаех, че не е нищо особено от гледна точка на съдържанието на онова, което клиентът ми беше казал на Кайндър и неговия партньор Роланд Ериксън. В този запис най-важно за обвинението беше поведението на Елиът. Нямаше вид на човек, който преди малко е открил голото тяло на мъртвата си жена с дупка от куршум в средата на лицето и още две в гърдите. Изглеждаше спокоен като летен залез и в очите на съдебните заседатели това можеше да го направи хладнокръвен убиец.

Пред ложата поставиха видеоекран и Голанц пусна записа, като често спираше, за да задава въпроси на Кайндър, и после пак продължаваше. Записаният разговор траеше десет минути и представляваше просто упражнение, с което следователите фиксираха версията на Елиът. Нямаше трудни въпроси. Питаха клиента ми най-общо какво е направил и кога. Накрая Кайндър му показа заповед за обиск и му обясни, че тя дава право на шерифското управление да направи барутни натривки на дланите, ръцете и облеклото му.

Елиът леко се усмихна и отговори:

— Моля, господа. Правете каквото трябва.

Голанц погледна часовника на задната стена на залата и с дистанционното управление замрази усмивчицата на Елиът на видеоекрана. Това беше образът, който искаше да запомнят съдебните заседатели. Искаше, докато се влачат с мъчителния трафик в пет часа, да си мислят за тази усмивка, която сякаш казваше: „Хванете ме, ако можете“.

— Ваша чест — обърна се той към Стантън. — Мисля, че е най-добре да приключим за днес. Оттук нататък ще продължа в нова насока с шериф Кайндър и може би е по-уместно да започнем с това утре сутрин.

Съдията се съгласи и разпусна съда, като напомни на съдебните заседатели да избягват всякакви репортажи за процеса.

Останах на масата на защитата и изпратих с поглед заседателите, които се изнизваха в стаята за обсъждания. Бях сигурен, че обвинението е спечелило първия ден, ала това се очакваше. И ние щяхме да получим своя шанс. Погледнах клиента си.

— Какво ще правиш довечера, Уолтър?

— Скромна вечеря с приятели. Поканили са Доминик Дън. После ще гледам първия вариант на един филм, който прави студиото ми. Джони Деп играе ролята на детектив.

— Е, обади се на приятелите си и на Джони и отмени ангажиментите си. Ще вечеряш с мен. Имаме работа.

— Не разбирам.

— Естествено, че разбираш. Отбягваш ме от самото начало на процеса. Досега това ме устройваше, понеже не исках да знам онова, което няма нужда да знам. Сега е друго. Процесът вече започна, мина фазата, когато бях длъжен да предавам всички доказателствени материали, и сега трябва да знам. Всичко, Уолтър. Тъй че тази вечер ще поговорим, иначе утре сутрин ще ти се наложи да си търсиш друг адвокат.

Лицето му се напрегна от едва сдържан гняв. И в този момент осъзнах, че той може да е убиецът или поне да е поръчал убийството на друг.

— Няма да посмееш — изсъска Елиът.

— Ами пробвай.

Известно време се гледахме втренчено. Накрая нещо в лицето му се отпусна.

— Обади се на приятелите си — казах. — Ще отидем с моята кола.

Тъй като аз бях настоял за срещата, Елиът настоя да избере мястото. Само с един трийсетсекунден разговор ни уреди уединено сепаре в „Рибната скара“ до хотел Билтмор и когато пристигнахме, мартинито вече го чакаше на масата. След като се настанихме, помолих за бутилка минерална вода и резенчета лимон.

Седях срещу продуцента и го гледах как чете менюто с прясна риба. Бях искал колкото може по-дълго да остана на тъмно за Уолтър Елиът. Обикновено колкото по-малко знаеш за клиента си, толкова по-добре го защитаваш. Ала вече бяхме отминали тази фаза.

— Нали каза, че ще имаме работна вечеря — без да откъсва очи от менюто, рече Елиът. — Няма ли да хвърлиш един поглед?

— Ще си поръчам същото като теб, Уолтър.

Той остави менюто настрани и ме погледна.

— Филе от морски език.

— Звучи добре.

Моят клиент махна с ръка на келнера, който стоеше наблизо, но се боеше да застане до масата. Поръча и за двамата, плюс бутилка шардоне, и напомни на сервитьора за минералната ми вода с лимон. После сплете пръсти над покривката и ме погледна очаквателно.