Майкл Коннелли - Отменена присъда

— Сигурни ли са, че могат да осъдят тоя тип, Хари?

Бош погледна в огледалото. Джесъп отново зяпаше през прозореца.

— Не знам, лейтенант. Когато разбера, ще ти кажа.

Няколко минути по-късно влязоха в задния паркинг на затвора. На рампата пред входа чакаха неколцина оператори с телевизионни камери. Чу се поизправи на седалката.

— Арестантското дефиле, Хари.

— Да. Ти ще го вкараш.

— Хайде да идем двамата.

— Не, аз оставам.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Само гледай да не ми забравиш белезниците.

— Ясно.

Паркингът беше задръстен с репортерски ванове, чиито антени бяха готови за директно излъчване. Но бяха оставили мястото точно пред рампата свободно и Бош спря там.

— Добре, готов ли си, Джесъп? — попита Чу. — Време е за шоу.

Арестантът не отговори. Младият детектив слезе и отвори задната врата.

Бош остана да наблюдава спектакъла от колата.

Една от най-хубавите последици от брака ми с Маги Макфърсън беше това, че никога не ми се налагаше да се изправям срещу нея в съда. Разводът пораждаше конфликт на интереси, който неведнъж ме е спасявал от професионален провал и унижение. Тя наистина беше най-добрият прокурор, когото съм виждал да пледира в съда. Ненапразно я наричаха Маги Страшната.

Сега за пръв път щяхме да сме екип и да седим един до друг на една и съща маса в съда. Само че това, което по-рано ми се струваше толкова обещаващо, да не споменавам потенциалната полза за Маги, вече започваше да се превръща в доста тромав и ръждясал механизъм. На Маги не й харесваше да е втори обвинител. И имаше защо. Тя беше професионален прокурор и бе пратила зад решетките десетки престъпници — от наркопласьори и джебчии до изнасилвачи и убийци. Самият аз бях участвал в десетки процеси, но никога като обвинител. Маги трябваше да е помощничка на новак и тази идея не й допадаше.

Седяхме на голямата маса в заседателна зала А и бяхме пръснали документите по делото пред себе си. Въпреки разрешението на Уилямс да работя в собствения си офис, в момента това не беше практично. Нямах друг офис, освен дома си. Обикновено движех нещата от задната седалка на своя линкълн „Таун Кар“, което не вършеше работа в „Народът срещу Джейсън Джесъп“. Бях поръчал на секретарката си да ни уреди временен офис в центъра, обаче това щеше да се случи най-рано след няколко дни. Ето защо временно седяхме там, забили очи в пода и целите настръхнали.

— Маги, откровено си признавам, че когато става дума за съдебно преследване на престъпници, не съм достоен даже да ти нося обяда — казах аз. — Обаче тук става дума за политика и съдебно преследване на престъпници и аз съм назначен за първи обвинител. И толкова. Или го приемаме, или не. Аз се съгласих и помолих ти да си ми помощничка. Ако смяташ, че ние не…

— Просто не ми харесва идеята да ти нося куфарчето — прекъсна ме тя.

— Няма такова нещо. Виж, пресконференцията и външният вид са едно, но е ясно, че трябва да работим като отбор. Ти ще водиш следствието колкото и аз, може би дори повече. На процеса няма да е различно. Заедно ще разработим стратегия и тактика. Но ще трябва да ми имаш малко доверие. Аз си знам работата в съдебната зала. Просто този път ще седя на другата маса.

— Тъкмо тук грешиш, Мики. На масата на защитата носиш отговорност само за един човек. За клиента си. Когато си прокурор, представляваш народа и тази отговорност е много по-тежка. Ето защо го наричат „тежест на доказване“.

— Както и да е. Ако искаш да кажеш, че изобщо не бива да го правя, не се обръщаш към когото трябва. Иди малко по-нататък по коридора и разговаряй с шефа си. Обаче ако ме отстранят от делото, ще отстранят и теб, и тогава ще си останеш във Ван Найс, докато се пенсионираш. Това ли искаш?

Тя не отговори, което само по себе си означаваше много.

— Добре тогава — продължих. — Хайде да се опитаме да го направим, без да се хващаме за косите, става ли? Не забравяй, че не съм тук да събирам точки с осъдителни присъди и да правя кариера. За мен всичко приключва с това дело. Значи и двамата искаме едно и също. Да, ти ще трябва да ми помагаш, но в същото време ще помагаш и на…

Телефонът ми завибрира. Бях го оставил на масата. Не познах номера на дисплея, но отговорих само за да прекъсна разговора с Маги.

— Холър.

— Ей, Мик, как се справих?

— Кой се обажда?

— Стикс.

Стикс беше оператор на свободна практика и снимаше репортажи за местните информационни канали. Понякога и за големите. Познавах го толкова отдавна, че даже не си спомнях истинското му име.