Майкл Коннелли - Отменена присъда

Уилямс постави ръка на рамото ми и ме избута от микрофоните.

— Хм, да не избързваме — рече той. — Окръжна прокуратура още не е взела решение дали ще искаме смъртна присъда. Това ще стане на по-късен етап. Но господин Холър каза нещо много вярно и много тъжно. В нашето общество няма по-тежко престъпление от убийството на дете. Трябва да направим всичко по силите и възможностите си, за да потърсим справедливост за Мелиса Ланди. Благодаря ви, че дойдохте на тази пресконференция.

— Чакайте малко — извика един репортер от средните редове. — Ами Джесъп? Кога ще го доведат тук за процеса?

Уилямс опря длани от двете страни на катедрата с небрежен жест, целящ да не ме допусне до микрофоните.

— По-рано тази сутрин господин Джесъп е бил предаден на лосанджелиската полиция и в момента го превозват от „Сан Куентин“. Ще го откарат в градския затвор и делото ще продължи. Присъдата му е анулирана, но обвиненията срещу него не са свалени. Засега нямаме повече информация за вас.

Окръжният прокурор се отдръпна назад и ми даде знак да се насоча към изхода. Изчака да тръгна натам и да се отдалеча от микрофоните, след което ме последва и прошепна в ухото ми на излизане:

— Направи го пак, и ще те застрелям на място.

— Какво да направя? Да отговоря на някой от твоите предварително уговорени въпроси ли?

Излязохме в коридора. Там чакаха Ридел и Фернандес — официалният говорител на прокуратурата. Уилямс обаче ме поведе встрани от тях и продължи да ми шепне:

— Ти наруши сценария. Ако го направиш пак, с нас е свършено.

Спрях и се обърнах. Той едва не се блъсна в мен.

— Виж, аз не съм ти някаква марионетка. Ти ме нае като независим обвинител, забрави ли? Отнасяй се с мен като с такъв, иначе ще се озовеш с тоя горещ картоф в ръце без ръкавици за фурна.

Уилямс просто ме зяпаше гневно. Очевидно не успявах да му въздействам.

— А каква беше онази глупост за смъртното наказание? — попита той. — Изобщо не сме го обсъждали и не си получил разрешение да говориш такива неща.

Той беше по-едър от мен, по-висок и използваше тялото си, за да нахлуе в личното ми пространство, да ме притисне до стената.

— Това ще стигне до Джесъп и ще го накара да се замисли — поясних аз. — И ако имаме късмет, ще поиска да сключим споразумение. Тогава цялата тая работа ще стане излишна, включително гражданският му иск. Ще ти спести пари. За това става въпрос, чат ли си? За парите. Ще имаме осъдителна присъда и той няма да води гражданско дело. Ти и градските власти ще спестите няколко милиона.

— Това няма нищо общо. Става въпрос за справедливост и трябваше да ме предупредиш за намеренията си. Не можеш да изнудваш собствения си шеф.

Физическата заплаха бързо изгуби въздействието си. Поставих длан на гърдите му и го отблъснах от себе си.

— Ти не си ми шеф. Аз нямам шеф.

— Така ли? Още сега мога да те пръждосам.

Посочих вратата на конферентната зала.

— Да, много добре ще изглежда — да уволниш независимия обвинител, когото току-що лично си назначил! Никсън не направи ли същото по време на „Уотъргейт“? Много им помогна. Е, защо не се върнеш да им го съобщиш? Сигурен съм, че вътре е останала някоя и друга камера.

Осъзнал затруднената ситуация, в която се намираше, Уилямс се поколеба. Бях го притиснал до стената, без дори да помръдна. Ако ме уволнеше, щеше да изглежда пълен глупак, абсолютно неизбираем. Наведе се към мен и като сниши глас още повече, ми отправи най-древната заплаха от наръчника по мъжкарски двубои. Бях готов за нея.

— Не се ебавай с мен, Холър.

— Тогава ти не се ебавай с моето дело. Това не ти е предизборна кампания, нито пък е заради парите. Това е убийство, шефе. Ако искаш да ти осигуря осъдителна присъда, просто не ми се пречкай.

Подхвърлих му кокал, наричайки го „шефе“. Уилямс стисна устни и дълго се взира в мен.

— Смятам, че се разбрахме — каза накрая.

Кимнах.

— Да, струва ми се.

— Преди да даваш изявления за медиите по това дело, първо ще искаш одобрение от прокуратурата. Ясно?

— Дадено.

Уилямс се обърна и се отдалечи по коридора. Антуражът му го последва. Останах на мястото си и ги изпратих с поглед. Всъщност бях твърдо против смъртното наказание. Не че някога мой клиент е бил екзекутиран или дори съден по такова дело. Просто вярвах в идеята, че просветеното общество не трябва да убива своите.

Ала, кой знае защо, това не ми попречи да използвам заплахата със смъртно наказание като лост. Докато стоях сам в коридора, си помислих, че това навярно ме прави по-добър прокурор, отколкото си бях представял, че мога да бъда.