Майкл Коннелли - Отменена присъда

— Добре — каза той. — Какво ще правим?

— Ще приемем, че Джесъп иска процес. Когато си вземе адвокат, ще узнаем със сигурност. Но отсега започваме да се готвим, защото, ако трябваше аз да го защитавам, нямаше да се откажа от съкратен процес. Щях да се опитам да лиша прокуратурата от време за подготовка, за да не може да намери нужните хора или да им запуши устата.

Погледнах датата на часовника си.

— Ако съм прав, имаме четирийсет и осем дни до процеса. И ни предстои много работа.

Спогледахме се и известно време поседяхме в мълчание. После прехвърлих топката на бившата си жена.

— През по-голямата част от миналата седмица Маги преглежда материалите на обвинението от първото дело. Хари, знам, че нещата, които носиш сега, в много отношения се дублират с тях, но предлагам първо тя да ни разкаже за процеса през осемдесет и шеста. Мисля, че така ще получим добра първоначална представа какво трябва да направим този път.

Бош кимна одобрително и аз дадох знак на Маги да започне. Тя придърпа лаптопа пред себе си.

— Добре, първо няколко основни неща. Тъй като обвинението искало смъртно наказание, изборът на съдебни заседатели бил най-дългата част от процеса. Почти три седмици. Самият процес продължил седем дни и после още три за разглеждане на първоначалните решения. След това обсъждането на смъртната присъда траело две седмици. Но само седем дни свидетелски показания и доказателства ми се струват прекалено малко в дело за предумишлено убийство. Всичко е било твърде нагласено. А защитата… е, почти е нямало защита.

Маги ме изгледа така, сякаш съм виновен за слабата защита на обвиняемия, въпреки че през осемдесет и шеста още не бях завършил следването си.

— Кой му е бил адвокат? — попитах аз.

— Чарлз Бърнард — отвърна бившата ми жена. — Проверих в Калифорнийската колегия. Няма да го защитава той. Умрял е през деветдесет и четвърта. Гари Линц, прокурорът, също вече е покойник.

— Не си ги спомням и двамата. Кой е бил съдия?

— Уолтър Саквил. Отдавна е пенсионер, но го помня. Беше много строг.

— Имал съм няколко случая при него — обади се Бош. — Не приемаше глупости и от двете страни.

— Продължавай — казах аз.

— Добре. Версията на обвинението е следната. Семейство Ланди — тоест нашата жертва Мелиса, която била на дванайсет, нейната тринайсетгодишна сестра Сара, майката Риджайна и пастрокът Кенсингтън — живеели на Уиндзор Булевард в Хенкок Парк. Къщата се намирала на една пряка северно от „Уилшър“, в близост до Обединената Божия църква „Света Троица“, на чиито две неделни утринни служби по онова време се събирали около шест хиляди души. Хората паркирали колите си из целия Хенкок Парк, за да отидат на черква. По-точно, докато на местните жители не им писнало кварталът им всяка неделя да се задръства с автомобили и се обърнали към общината. Успели да уредят през уикенда паркирането да е разрешено само за тях. Трябвало да имаш стикер, за да паркираш на улиците, включително на „Уиндзор“. Това отворило вратата за наети от градските власти фирми с „паяци“, които патрулирали като акули в неделя сутрин. Имали право да вдигнат всяка кола без съответния стикер на предното стъкло. И така най-после стигаме до Джейсън Джесъп, нашия заподозрян.

— Който е шофирал „паяк“ — добавих аз.

— Точно така. Той бил шофьор във фирмата „Аардварк Тоуинг“. Хитро име, гарантирало им първото място в телефонния указател по онова време, когато хората все още използвали такива.

Озърнах се към Бош и по реакцията му разбрах, че е от онези, които все още използват телефонни указатели, а не интернет. Маги не забеляза нищо и продължи:

— Във въпросната сутрин Джесъп патрулирал в Хенкок Парк. В двора на Ланди строели басейн. Кенсингтън Ланди бил музикант, озвучавал филми и тогава печелел доста добре. Та строели басейн и в задния двор имало грамаден изкоп и купчини пръст. Родителите не искали момичетата да играят там. Смятали, че е опасно, пък и онази сутрин децата били облечени за черква. Къщата има голям преден двор. Пастрокът казал на момичетата да си поиграят няколко минути навън, преди да тръгнат за службата. По-голямата, Сара, трябвало да наглежда Мелиса.

— В „Света Троица“ ли са ходели? — попитах аз.

— Не, в „Светото сърце“ в Бевърли Хилс. Така или иначе децата били навън само петнайсетина минути. Майката още била горе и се приготвяла, а пастрокът, който също трябвало да хвърля по едно око на момичетата, гледал телевизия вътре. Спортните репортажи по „И Ес Пи Ен“, или каквото са давали тогава. Съвсем забравил за децата.