Майкл Коннелли - Падане

— Хубаво.

Чу затрака на клавиатурата. Още не беше погледнал към Бош.

— На идване видях, че лейтенантът е сама в кабинета си. Можеш да поговориш с нея за прехвърлянето.

— Първо да приключа с това.

Бош изобличаваше блъфа му. И двамата го знаеха.

— Добре.

Телефонът на Хари избръмча и той видя, че номерът започва с 818 — Долината. Излезе от кабинката и тръгна по коридора, за да може да говори насаме. Ана Стоун му звънеше от някой от служебните телефони.

— Няма да можем да се срещнем преди осем, защото имам работа. Устройва ли те?

— Разбира се, че ме устройва.

Така щеше да прекара около час и половина с нея, освен ако не променеше полицейския час на дъщеря си.

— Сигурен ли си? Звучиш ми…

— Не, устройва ме. Сигурно аз също ще се забавя. Имам доста неща за вършене. Къде искаш да се срещнем?

— Какво ще кажеш този път да е някъде по средата? Обичаш ли суши?

— Честно казано, не особено, но мога да се пробвам.

— Да не искаш да кажеш, че никога не си опитвал?

— Ами… имам известен проблем със суровата риба.

Не искаше да споменава, че проблемът е свързан с опита му във Виетнам. Гранясалата риба, на която се натъкваха в тунелите. Непоносимата смрад.

— Добре, значи забравяме за сушито. Какво ще кажеш за нещо италианско?

— Бива. Значи италианско.

— Знаеш ли къде е „Каза дел Соле“ в Северен Холивуд?

— Ще го намеря.

— В осем?

— Там съм.

— До скоро, Хари.

— До скоро.

Бош прекъсна връзката и проведе друг разговор. Хийт Уиткомб беше негово другарче по фас, когато работеше в управлението в Холивуд. Бяха делили безброй пъти пепелника зад участъка, докато Бош не отказа цигарите. Уиткомб беше патрулен сержант и като такъв би трябвало да познава Робърт Мейсън, патрулното ченге, извършило трите ареста на пияни шофьори на „Б & У“. Освен това продължаваше да пуши.

— Зает съм, Хари — каза Уиткомб, когато вдигна. — Какво искаш?

— Обади ми се, когато се освободиш.

Бош прекъсна връзката и се сблъска с Чу на вратата на отдела.

— Хари, къде беше?

— Излязох за една цигара.

— Ти не пушиш.

— Да. Какво има?

— Чилтън Харди.

— Намерил си го?

— Мисля, че да. Съвпада.

Влязоха в кабинката и Чу се настани пред компютъра. Бош се наведе над рамото му и се загледа в екрана. Чу натисна шпацията, за да събуди лаптопа. Екранът се освети и на него се появи полицейска снимка на бял мъж около трийсетте, с щръкнала черна коса и белези от младежки пъпки. Гледаше намусено камерата със студените си сини очи.

— Чилтън Арън Харди — обяви Чу. — Известен като „Чил“.

— Откога е снимката? — попита Бош. — И къде е направена?

— От осемдесет и пета. В управлението на Северен Холивуд. Посегателство срещу полицай. По онова време е бил на двайсет и осем и е живеел в апартамент на „Кахуенга“ в Толука Лейк.

Толука Лейк беше при Бърбанк и Грифит Парк. Бош знаеше, че е недалеч от Травъл Таун, където Клейтън Пел се беше возил на влакчетата по онова време.

Пресметна наум. Чилтън Харди трябваше да е на петдесет и четири, ако още мърдаше.

— Пусна ли го през базата на МПС?

Чу превключи програмите и вкара името на Харди в щатската база данни, съдържаща имената на двайсет и четирите милиона притежатели на шофьорски книжки в Калифорния. Пусна търсенето и зачакаха да видят дали Харди е един от тях. Секундите се изнизваха и Бош не очакваше да получи резултат. По принцип убийците, които успяваха да се измъкнат безнаказано, не се задържаха на същото място.

— Бинго — каза Чу.

Бош се наведе към екрана. Имаше две попадения. Чилтън Арън Харди, на седемдесет и седем и все още с книжка, живеещ в Лос Аламитос. И Чилтън Арън Харди-младши, на петдесет и четири, с адрес Уудланд Хилс, предградие на Лос Анджелис.

— Топанга Кениън Булевард — прочете Бош адреса на по-младия Харди. — Не е отишъл много далеч.

Чу кимна.

— Уест Вали.

— Вижда ми се странно. Защо му е да остава тук?

Чу не отговори — знаеше, че той просто мисли на глас.

— Да видим снимката — каза Бош.

Чу извика снимката от книжката на Чилтън Харди-младши. През двайсет и шестте години след арестуването му в Северен Холивуд той бе изгубил повечето си коса и кожата му беше провиснала. Лицето беше сбръчкано от годините тежък живот. Но очите си оставаха същите. Твърди и безмилостни. Бош дълго се взира в снимката, без да каже нищо.

— Браво, добра работа. Разпечатай я.

— Ще ходим на гости на господин Харди ли?

— Още не. Ще действаме бавно и разсъдливо. През всички тези години Харди се е чувствал в достатъчна безопасност, за да остане в града. Трябва да се подготвим и да бъдем внимателни. Разпечатай старата и новата снимка. По две копия от всяка.