Стюарт Вудс - Подозренията убиват

Жената подаде ръка на Дино.

— Кой е този господин? — попита тя, като погледна Стоун.

— Това е Стоун Барингтън, Дана. Стоун, да ти представя Мартин и Дана Бруъм.

Стоун се ръкува с тях и механично им каза по едно „Здравейте“.

— Слушал съм за вас, Стоун — каза Бруъм и поведе гостите си към бара. — Нали вие бяхте партньор на Дино в 19-то управление преди време?

— Преди време — отвърна като ехо Стоун. — След моето напускане те бяха направо длъжни да го издигнат, никой не искаше да се качи с него в полицейската кола.

— Сега сте към „Удман и Уелд“, нали?

— Работя като техен юридически съветник — отговори Стоун, — но за разлика от вас, „Удман и Уелд“ едва ли знаят това. — В напълно трезво състояние Стоун със сигурност не би направил подобна забележка.

Бруъм се засмя.

— Какво ще пиете? — „Уайлд търки“ с лед, ако има.

Бруъм взе една кристална гарафа и сипа двойна доза на Стоун:

— Това е „Уайлд търки“, една класа над стандартното.

Стоун опита уискито и веднага отбеляза, че мъжът беше прав. Една бутилка от това питие струваше тридесет долара. Бруъм започваше да му харесва.

— Забавлявайте се, вижте се с хората — каза Бруъм и отиде да посрещне една новопристигнала двойка.

Стоун се огледа наоколо. Помещението беше претъпкано с хора. Някой свиреше доста сносно на пиано.

— Виждам поне четирима полицаи — обърна се той към Дино.

— И какво от това? Освен тях има сума ти цивилни.

— Така е, ако броиш помощниците на окръжния прокурор за цивилни. Кой е високият мъж до камината?

— Том Дийкън, шеф е на следствието в окръжната прокуратура.

— Не ми харесва — отбеляза Стоун.

— Преди това срещал ли си се с него?

— Не.

— Какво ти става напоследък, по дяволите?

— Много му шарят очите.

— Нали е от окръжната прокуратура.

Коктейлът видимо беше започнал по-отдавна, ако се съди по това, че яденето беше свършило и всички присъстващи вече се бяха почерпили с по няколко чаши.

Стоун беше пийнал поне колкото всеки от присъстващите, но далеч не беше така общителен като тях. Потърси да се усамоти в някое тихо ъгълче. Остави Дино в компанията на Дана Бруъм и прекоси няколко помещения, докато стигна до хубаво подредена библиотека. Видя пред веселия огън в камината две дълбоки меки кресла с облегалки за ръцете и се насочи към едното от тях. Настани се, доволен, че е останал сам, и едва тогава забеляза, че другото кресло не беше свободно.

В него беше седнала с подвити под себе си крака кестенява жена в раиран костюм, която четеше на светлината от огъня книга с кожена подвързия. Жената погледна към него, повдигна мъничко чашата си в знак на поздрав и се върна към книгата си.

— Така ще си развалите очите — обади се Стоун.

— Променила си се, мамо — хвърли му бегъл поглед тя.

— Извинявайте. Какво четете? — „Любовникът на лейди Чатърлей“.

— След гимназията не съм я чел — каза той.

— А аз изобщо не съм я чела — отвърна тя.

— Когато бях на шестнадесет, ми се стори страхотно еротична, но тогава всичко ми изглеждаше така.

— Спомням си — тя леко се усмихна, без да вдига очи от книгата.

— Къде сте били на шестнадесетгодишна възраст?

— В „Спенс“. „Спенс“ беше едно от най-изисканите частни училища в Манхатън.

— А след това?

— В „Йейл“.

— Право ли следвахте?

— Да. Работя за Мартин.

— Странно, нямате вид на помощник на окръжен прокурор.

— Нищо по-приятно от това не съм чувала за себе си през тази година.

— Това означава, че не се срещате с подходящите мъже.

— Вие сте не само много галантен, но и прозорлив!

— Но не съм в състояние да отгатна как се казвате.

— Сюзан Бийн.

— От Л.Л.Бийнс ли?

— Не, нито от Мерил, Линч, Пиър, Фенър и Бийнс.

Просто от един обикновен род Бийн. А вие?

— Аз съм Стоун Барингтън.

— Май съм чувала името ви. Предполагам, че сте от великите Барингтън от Масачузетс.

— От малките Барингтън от Масачузетс — тръсна глава Стоун.

— И по какъв начин са оказахте в този голям град?

— Съвсем лесно — тук съм се родил. Родителите ми се преместили от Масачузетс тук преди да се родя.

— Гладен ли сте?

Да, беше, откри за свое учудване; в ресторанта на Илейн почти не беше докоснал яденето си. — Да.

— Тук сандвичите бяха привършили още преди идването ми. Искате ли да отидем някъде да хапнем?

— Съгласен.

Тя стана от креслото и се оказа по-висока, отколкото бе предположил.

Освен това беше много красива.

— Имате ли връхна дреха? — попита я Стоун, след като стана на свой ред от креслото.