Стюарт Вудс - Подозренията убиват

Стоун свали сакото си и с удивление откри, че левият ръкав е подгизнал от кръв. Преди това въобще не беше усетил забиването на ножа, а само удар по рамото.

— Откъде е взел този нож? — попита Стоун. — Как е успял да се промъкне с него през металния детектор?

— От кухнята на самолета — обясни Дино. — Видях го, когато го взе, но нямаше как да стрелям, помежду ни имаше много хора.

Приближи една стюардеса.

— Повикахме помощ — каза тя. — Много съжалявам за ножа, тъкмо режех лимони в кухнята на първа класа, когато…

— Няма нищо — успокои я Стоун, — нямате никаква вина. — Обърна се към Дино: — Забелязах го, когато мина покрай мен, но косата му…

Дино се приближи до младежа и го дръпна за косата.

Перуката увисна в ръката му. Провери пулса и заключи:

— Мъртъв е. Не ти ли споменах за перуката?

— Не.

— Портиерът съобщи, че на Хаусман изведнъж му пораснала коса. Съжалявам, забравил съм да ти го кажа, нали карах колата.

— Няма нищо — успокои го Стоун, който започваше да отмалява.

Стюардесата донесе кърпа за лице и я притисна към раненото рамо на Стоун.

— Облегнете се назад — посъветва го тя, — за да не пада кърпата.

— Сега добре ли си? — попита го Дино. — Искам да претърся целия самолет.

— Нищо ми няма — отвърна Стоун.

Дино кимна на Сам Уорън и двамата тръгнаха да проверяват салона на самолета, надзъртаха под седалките и в тоалетните. След малко Дино се върна и го попита:

— Как се чувстваш?

— Добре съм, Дино, кога ще се махнем оттук?

— На теб ти трябва спешна медицинска помощ.

— Няма да се кача в линейка, ти можеш да ме закараш.

— Добре — съгласи се Дино. — Госпожице — обърна се към стюардесата, — имате ли да ми дадете инвалидна количка.

— Не ми трябва количка — опъна се Стоун, — мога да ходя сам.

— Как пък не. Няма да те оставя да маршируваш през цялата аерогара подгизнал от кръв и да вземеш да умреш пред очите на всички.

— Хвана ли Мителдорфер?

— Не го видях, в момента Анди и другите претърсват залите пред изходите. Успял е да се измъкне от самолета по време на суматохата.

Появиха се двама санитари с носилка и отнесоха трупа на Петер Хаусман. Освен Дино и Стоун нямаше никого в самолета.

— Ти стой тук — поръча Дино, — ще намеря количка и ще те измъкнем.

Стоун остана сам.

Почувства се по-добре, шокът от пробождането с ножа отминаваше и двадесетина минути след това дори усети как му се доспива. Отпусна назад облегалката и си подложи възглавница.

Почти се беше унесъл, когато дочу звук като от хъркане и отвори очи. Нямаше начин да беше изхъркал самият той, та нали все още не беше заспал.

Хъркането се повтори. Стоун върна облегалката в изправено положение. Звукът продължаваше да се чува, сякаш идваше някъде отзад.

Изправи се неуверено на крака и тръгна към вътрешността на самолета. Звукът постепенно се усилваше. Когато навлезе вече доста навътре в туристическия салон, спря и се насочи наляво. Големият багажен отсек над седалките беше затворен. Протегна се, отвори вратичката му, стисна в ръката си дадения от Дино пистолет и се отдръпна малко назад.

Определи със сигурност, че хъркането идва откъм един сгънат в багажното отделение шлифер. Стоун го отмести с късото дуло на пистолета и откри легнал по гръб мъж на средна възраст, с побеляла коса и малка брадичка.

Стоун не го разпозна от пръв поглед.

В този момент Дино се появи с инвалидна количка.

— Ей — викна му. — Какво правиш там? Защо си станал?

— Ела насам — на свой ред извика Стоун — и дай белезниците.

Мителдорфер се стресна, обърна глава и видя Стоун.

— Ти! — изкрещя.

— Да, аз! — яростно му отвърна Стоун.

Минаваше един след полунощ, когато Дино спря колата пред къщата на Стоун.

Започваше да ръми. В отделението за бърза помощ беше като в зоологическа градина. С местна упойка бяха зашили раната, след което му направиха инжекция против тетанус и му дадоха антибиотици и болкоуспокояващи. Стоун успя да убеди доктора, че вкъщи ще се чувства по-добре, отколкото в болницата.

— Благодаря. — с признателност изрече Стоун.

— Е, не се отклоних кой знае колко от пътя си — отвърна Дино.

— Не, имам предвид, че гръмна Хаусман преди да ме прободе повторно.

— Съжалявам само, че не го направих по-рано.

— Обаче всичко свърши, нали? Окончателно.

— Да, сложихме точка.

— Никой друг не крои ли да ни види сметката?

— Спи спокойно нощес — пожела му Дино. — Впрочем и аз ще направя същото. Мери Ан и Бен вече се върнаха у дома.