Стюарт Вудс - Подозренията убиват

Бруъм направи усилие да скрие смущението си.

— Аз… ъъ… ще видя какво мога да направя, господин Барингтън. Оценявам желанието ви да свидетелствате доброволно.

— Настоявам да бъдат изслушани показанията ми. — Стоун продължаваше да не пуска ръката на Бруъм. — Не сте забравили нали, още преди време ви заявих, че с радост ще ви окажа всякакво съдействие.

— Да, да — каза Бруъм и успя да измъкне ръката си.

— Ако изчакате тук, господин Барингтън, ще се опитам да ви повикам възможно най-скоро.

Егърс отново произнесе високо и ясно:

— Дали ще можем да си поговорим малко насаме, Марти? Разполагам с информация, която може да повлияе върху делото, бих искал да я споделя с теб преди да свикаш съдебните заседатели.

— Съжалявам Бил, точно сега нямам време — Бруъм се обърна и закрачи към залата.

— Вчера се опитах да говоря с теб по телефона — викна подире му Егърс. След миг вратата се затвори зад гърба на Бруъм.

Репортерите незабавно се скупчиха около него.

— Каква информация имате за окръжната прокуратура, господин Егърс — попита го един от тях.

— Мисля, че е по-добре да я предам на господин Бруъм, преди да разговарям с вас. А сега ви моля да ме извините. — Седна до Стоун и му прошепна: — Непременно ще те покани да дадеш показания още сега. Ако не го направи, пресата ще го разкъса.

Стоун остана да чака спокойно. Пристигнаха и други свидетели. Стоун се поздрави с облечения в цивилни дрехи сержант Тим Райън от 19-ти участък. Докато разговаряха, зазвъня мобилния телефон на Стоун. Той се извини на сержанта, отдалечи се по коридора и едва тогава отговори:

— Да?

— Тук е Дино.

Стоун чу в слушалката доволното хихикане на Дино.

— Какво има?

— Преди час обискирахме апартамента на Дийкън, познай какво намерихме.

— Дано да е оръжието на убийството.

— Е, нямахме чак този късмет, но намерихме дневника на Сюзан Бийн.

— Това е страхотно! — възхити се Стоун. — Прегледахте ли го?

— Съмняваш ли се? Записките са доста лаконични, но показват ясно, че тя е знаела за използването на подправени записи по делото срещу Данте.

— Дневникът намесва ли и Бруъм?

— Пряко — не, но е доста трудно да приемем, че Бийн е знаела за това, а Марти е бил в неведение. Както и да е, по отношение на Дийкън това е първостепенен мотив за пред съда. Самият факт, че дневникът на убитата е у нега, го обвинява. За нас това го прави заподозрян номер едно, към него прибавяме и Кели. Най-малкото, ще мога без проблеми да изхвърля Кели от полицията заради укриване на присъствието на Дийкън в близост до мястото на престъплението.

— Прибрахте ли вече Дийкън?

— Още не сме, но следим и него, и Кели. Засега не съм разпратил бюлетин за тях, не искам да ги подплаша.

— Това са страхотни новини, Дино. Идват съвсем навреме.

— Не са ли те призовали все още?

— Чакам да вляза.

— Наблъскай му го както се полага и от мен.

— Не се съмнявай. Мога ли да използвам това, което ми каза?

— Действай. До скоро виждане.

— Ще се видим ли на вечерята при Едуардо?

— Поканен съм — каза сухо Дино.

— Значи ще се видим — приключи разговора Стоун и се върна на мястото си на пейката.

— Какво има? — попита го Егърс.

— Направо няма да повярваш… — но не можа да завърши, тъй като вратата на заседателната зала се отвори и съдебният пристав промуши навън глава.

— Призован е Стоун Барингтън! — проехтя гласът му в коридора.

— Тук — изправи се на крака Стоун.

Приставът отвори широко вратата и го покани в залата.

С енергична крачка Стоун отиде до свидетелското място. Срещу него бяха съдебните заседатели — съвсем обикновени граждани. Мартин Бруъм се беше изправил уверено, със скръстени пред гърдите си ръце. Съдебният секретар накара Стоун да се закълне, че ще говори истината, само истината и нищо друго освен истината.

— Представете се за протокола — подкани го Бруъм.

Стоун съобщи името и адреса си и добави:

— Бих искал да се протоколира, че не се явявам пред този състав по призовка, а по собствено желание.

— Да, да — раздразнено поде Мартин. — Какво работите, господин Барингтън?

— Адвокат съм — отговори Стоун.

— Преди това сте бил полицай, нали така?

— Да. Работих четиринадесет години в Нюйоркското управление на полицията и достигнах до детектив втора степен.

— При какви обстоятелства напуснахте тази работа? Защо не продължихте да работите до пенсиониране?

— По време на служебна акция бях ранен и вследствие на това бях освободен от управлението по здравословни причини. Получих пълна пенсия и премии. — Отговорът видимо се оказа неочакван за Бруъм и той се смути.