Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Добра идея — каза мъжът. — Много готина кола, а?

— О, да — съгласи се Джеф, маневрирайки. — Само да изчакам да се махне ченгето.

— Искаш ли да я купиш? — попита го мъжът.

— Разбира се — засмя се Джеф, — запиши ми я на сметката.

— Не мога да го разбера този Мензиес — продължи пътникът. — Няма и две седмици, откакто му я продадохме, а той сега иска да ни я върне.

— Ами?

— Да, наистина. Дошъл съм само да закарам Мензиес до летище „Кенеди“ и си прибирам колата. Плаща ни едногодишното обезщетение, за да ни я препродаде.

Междувременно полицаят, изчезна зад ъгъла и Джеф излезе от колата.

— Какво да се прави — рече той, — хората вършат какви ли не щуротии. — Върна се на поста си, недоумявайки защо ще му е на Мензиес да продава новата си кола. Домофонът итззвъня и Джеф се обади:

— Тук е Джеф.

— Хауърд Мензиес се обажда, Джеф. Ще можеш ли да се качиш при мен, за да ми помогнеш за багажа?

— Разбира се, господин Мензиес. Идвам веднага. — Отби се до рецепцията и каза на колегата си: — Ралф, нали ще наглеждаш входа? Трябва да помогна на господин Мензиес. — Взе асансьора до шестнайсетия етаж и намери вратата на апартамента отворена. — Ало?

— Влизай, Джеф — долетя гласът на Мензиес, — в кабинета съм.

Размина се с Петер Хаусман, който носеше пакети към асансьора — Има още багаж в спалнята — каза му Мензиес.

— Ще пътувате ли, господин Мензиес? — попита Джеф.

— Само за няколко дена. — Мензиес държеше в ръката си обемисто куфарче. — С Питър ще погребем тленните останки на съпругата ми в родината й. Тъжен дълг.

— Да, така е. Много съжалявам за нея. Отивам за багажа. — В спалнята видя два куфара върху леглото.

Тръгна да ги вземе и кракът му се натъкна на нещо под кревата. Наведе се да види какво е, повдигна края на кувертюрата и пред очите му лъсна автоматичен пистолет в кобур. Е, знаеше, че някои хора изпитват параноичен страх да живеят в Ню Йорк. Взе куфарите и ги понесе към асансьора.

В кабината никой не проговори. Джеф мислеше по едно време да попита Мензиес защо продава мерцедеса, но се отказа, в крайна сметка това не беше негова работа. Долу му се наложи да пренареди нещата в багажника, за да вмести всичко.

Мензиес протегна ръка.

— Благодаря за помощта, Джеф. Ще се видим… ъъ… в средата на другата седмица.

— На добър път, господин Мензиес — пожела му сърдечно Джеф. Усети, че Мензиес оставя в дланта му сгънати банкноти. Издебна момент да ги зърне и с изумление откри две стотачки. По това време мерцедесът се отдалечаваше по Пето авеню и зави на изток.

Джеф закрачи умислен към блока. Нищо не разбираше: Хаусман с дълга коса, Мензиес продава колата, оставя му грамаден бакшиш. Нещичко му подсказваше, че повече няма да срещне Хауърд Мензиес.

За десети път извади от джоба вестникарската изрезка и я препрочете. Седем убийства, пишеше там. Пъхна вестника в джоба си и взе решение.

— Ралф — обърна се към портиера на рецепцията, — ще наглеждаш ли малко входа? Трябва да се обадя по телефона.

Раздираше се от противоречиви чувства, но се налагаше да го направи.

Пиетро посрещна Стоун и го заведе на терасата, която гледаше към голямата цветна градина. Едуардо Бианки стана да посрещне госта.

— Добър вечер, Стоун — приветства го топло и го покани да седне. — Предлагам ние с теб да вземем по един аперитив навън и да оставим жените да си побъбрят. Много приятна вечер.

— Какво ще желаете, господин Барингтън? — попита Пиетро.

— Една стрега, моля.

Пиетро го погледна одобрително и се отдалечи.

— Вечерта наистина е чудесна — рече Стоун. Лъчите на залязващото слънце и дългите сенки създаваха приятната илюзия за покривало от светлина и сенки върху градината. — Много хубава градина имате.

— Благодаря, Стоун. Понякога си мисля, че тя ме радва най-много от всичко, което притежавам. Остарявам и ми е приятно да видя, че един ден къщата с градините ще бъде в ръцете на хора, които оценяват красотата им.

— Не се съмнявам — отвърна Стоун. — Настроен сте философски.

— Откривам, че подобно настроение ме спохожда все по-често. Сигурно е типично за старите хора.

— Ни най-малко не изглеждате стар.

По лицето на Бианки просветна лека усмивка.

— Когато станеш на моите години, ще разбереш, че старостта не се свежда само до физическо състояние, а е цялостна настройка на ума. Колкото и да се старая, вече не мога да мисля като млад човек, дори не и като мъж на средна възраст. Дар Божи е да запазиш трезв разсъдък на стари години, тогава ти се открива възможност за безкрайни разсъждения и равносметки. Успях ли в живота? Направих ли щастливи близките си? Простени ли са греховете ми?