Том Клэнси - Оперативен център

През това време Худ нареди на Бъгс да го свърже с генерал Шнайдер. Докато помощникът му излизаше забързано, Худ продължи да наблюдава как Ли се подава иззад дъба. Държеше в ръката си оръжие. Охраната на Хон Ку чакаше генерала да слезе от джипа. На следващата снимка се виждаше целият район и двете прилежащи страни на границата. Най-после забеляза това, което се надяваше да намери, на южната страна, приблизително на триста метра югозападно от Ли.

— Ето ви генерал Шнайдер! — каза Бъгс и го свърза с полевия телефон на генерала, който надзираваше разполагането на частите.

— Худ — недоволно се обади Шнайдер, — нямаше да се съглася да разговарям с теб, ако не оглавяваше групата за…

— Майор Ли се намира зад центъра за съвещания. Откъм северната страна.

— Какво?

— Би трябвало да го виждате от наблюдателните кули югозападно от сградата — напрегнато поясни Худ. — Имате ли снайперисти там?

— Да…

— Тогава да стрелят! Веднага!

— Да застреляме един от нашите… и то в Северна Корея? — попита Шнайдер.

— Нали това искаше? Ли е въоръжен и се кани да убие Хон Ку. Длъжен си да му попречиш, иначе само след минута навсякъде ще почнат да се търкалят трупове!

— А моят войник на кулата? Севернокорейците ще отвърнат на огъня…

— Да се надяваме, че няма. Моите хора в момента преговарят с тях.

— Да се надяваме — презрително се изсмя Шнайдер. — Господинчо, аз ще дам заповед за стрелба, но добре си помисли — ти ще опереш пешкира.

Шнайдер затвори и Худ помоли Винс да следи Ли с единия сателит, а с другия — наблюдателната кула.

На снимката от втория сателит видя двама войници в по-едър план — единият вдигаше телефона, а другият гледаше през бинокъл.

На тази от първия Ли се приближаваше, без да се крие, към генерал Хон Ку.

Войникът свали бинокъла от очите си.

Ли беше вече съвсем близо — с Хон Ку попадаха в един кадър. Генералът слизаше от джипа, а охраната му го чакаше в полукръг. Встрани се мяркаха репортери и фотографи.

Войникът на кулата взе оръжието си.

Ли вдигна пистолета си.

Войникът долепи приклада на своя „Колт М-16“ до рамото си.

На Худ му гореше в стомаха, а устата му бе пресъхнала. Само една секунда закъснение, една дума в повече и можеше да хвърлят полуострова във война…

Оръжието на Ли присветна. Сърцето на Худ щеше да изскочи от гърлото му, докато войникът от кулата заеме позиция. Стори му се, че измина цяла вечност, преди да пристигнат следващите снимки.

Лицето на Ли беше извърнато, вероятно заради пламъка от изстрела. Хон Ку падаше назад, а на дясното му рамо имаше някакво петно.

От дулото на колта се появи струйка дим.

Странно, но Худ изведнъж се сети за детството си, когато се криеше в уютния мрак на гардероба в стаята на родителите си. Тишината в кабинета му беше също толкова оглушителна като тогава.

На следващата снимка генерал Хон Ку лежеше по гръб и се държеше за рамото. Наблизо Ли стоеше с димящ пистолет в ръка… и на мястото на главата му се виждаше облак от кръв.

— Успяха! — Хърбърт размаха юмрук във въздуха, а Маккаски потупа Худ по гърба.

Ли падаше, а Хон Ку се изправяше. На юг войниците в кулата залягаха.

— Господин Худ? — обади се Ким Чон. — Предадох им съобщението ви, а те ще го препратят в Панминжон.

— Мислите ли, че ви повярваха?

— Естествено. Аз съм шпионка, а не политик.

Худ се изправи, а Ан се приближи и го прегърна.

— Справи се много добре, Пол.

— Точно така — недоволно подметна Кофи. — Чудесно. Убихме южнокорейски офицер. Няма начин да мине без последствия.

— Той беше ненормален — обади се Хърбърт. — Застреляхме просто едно побесняло куче.

— А ако има семейство? Побеснелите кучета нямат граждански права, но войниците и близките им имат.

Бъгс ги прекъсна — обаждаше се генерал Шнайдер. Худ помоли помощника си да се опита да го свърже с Майк Роджърс, седна на крайчеца на бюрото си и взе слушалката.

— Да, генерале?

— Май ти се размина. Няма престрелка — севернокорейците като че ли изчакват.

— Виждаш ли генерал Хон Ку?

— Не. Моите момчета на кулата още са залегнали.

Худ погледна към монитора.

— Добре. Генералът седи в джипа и придържа някаква кърпа към раната на рамото си. А сега потеглят. Като че ли не е сериозно ранен.

— И все пак Колон ще побеснее.

— Не съм сигурен — възрази Худ. — На президента може да му хареса как се развиха нещата в крайна сметка — пресата ще му изръкопляска, че с един навременен удар успешно е сложил край на конфликта. Както и за поемането на твърда линия спрямо съюзник, когото все подкрепяме безрезервно от четиридесет и няколко…