Том Клэнси - Хаос

Хаузен погледна през прозореца и лицето му помрачня. Худ беше искрено заинтригуван от този мъж, който ненавиждаше неонацистите и познаваше еврейската история. В него имаше някаква тайна.

— Навремето, когато бях млад, хер Худ, вярвах, че съдията е окончателната и коректна форма на водач. Дори си мислех: „Хитлер е разбрал това“. Нали е бил съдия. Може би е имал мандат от самия Господ.

— Чувствали сте, че Хитлер е изпълнявал заръка от самия Господ, като убива хора и разпалва войни?

— Съдиите са убивали много хора и са водили много войни. Трябва да разберете, хер Худ — Хитлер ни помогна да преодолеем поражението от Първата световна война, помогна ни да превъзмогнем депресията, върна ни земи, за които много хора чувстваха, че ни принадлежат по право. Защо, мислите, днешното неонацистко движение е толкова силно? Защото много германци все още вярват, че той е бил прав.

— Но вие се борите с тези хора — възрази Худ. — Значи мислите, че Хитлер не е бил прав?

— Не бих искал да прозвучи грубо, хер Худ, но това е нещо, което никога не съм обсъждал с никого. Нито пък бих желал да обременявам с него един нов приятел.

— Защо не? — запита Худ. — Новите приятели носят нови перспективи.

— Не и в този случай — отвърна натъртено Хаузен.

Клепачите на Хаузен леко се прихлупиха и Худ усети, че той вече не вижда нито парка, нито хората в него. Беше някъде другаде, някъде, където царуваше мракът. Худ знаеше, че събеседникът му не е прав. Заедно те не сформираха патриарх или съдия. Бяха просто двама мъже, завладени от неща, случили им се преди много години.

— Ще споделя една мисъл с вас — каза Хаузен. — Казано е в посланието на Иаков: 2:10: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко“. — Хаузен дръпна ръката си. — Вярвам в Библията, но в това вярвам най-много.

В този момент чуха възклицанието на Стол.

Четвъртък, 9:50

Вашингтон, окръг Колумбия

— Благодаря, генерале, страшно благодаря, но отговорът ми е „не“.

Майк Роджърс знаеше много добре кога гласът от другата страна на обезопасената линия е искрен. Знаеше също така, че щом този силен глас кажеше нещо, рядко се отмяташе от думите си. Брет Огъст си беше такъв още от шестгодишен.

Но Роджърс също беше искрен; искрен в желанието си да уговори полковника да поеме групата „Страйкър“. А Роджърс не беше човек, който да се откаже от нещо, особено когато познаваше слабостите на събеседника си не по-зле от достойнствата му.

Ветеран с десетгодишен стаж от командването на специалните операции към военновъздушните сили, Огъст беше приятел на Роджърс от детинство. Обичаше самолетите повече, отколкото Роджърс екшъните. Всеки съботен и неделен ден двамата младежи яхваха велосипедите и изминаваха петте мили по шосе 22 до Брадли Фийлд в Хартфорд, Кънектикът. После просто седяха на поляната и гледаха как самолетите излитат и кацат. Бяха достатъчно големи и много добре помнеха как витловите самолети отстъпиха място на реактивните, а Роджърс живо помнеше как всеки път бе изпадал в екстаз, когато някой от новите 707 изревеше над главите им. А Огъст направо изпадаше в делириум.

Всеки ден след училище учеха заедно и всеки пишеше различно домашно, за да могат да приключат по-бързо. След това правеха модели на самолети.

Огъст боготвореше астронавтите и следеше всеки триумф на американската космическа програма. Роджърс не мислеше, че го е виждал някога по-щастлив, отколкото когато Хам, първата американска маймуна, летяла в орбита, бе докарана в Хартфорд на изложение. Огъст съзерцаваше истинския космически, пътешественик в състояние близко до еуфория. Дори и когато се бе похвалил на Роджърс, че е успял да вкара в леглото си Барб Матиас, не бе изглеждал толкова щастлив.

Когато дойде времето за казармата, Роджърс отиде в армията, а Огъст избра военновъздушните сили. И двамата завършиха военната си служба във Виетнам, Роджърс на земята, а Огъст в разузнавателни полети над северната част на страната. При един такъв полет самолетът му беше свален и той се озова във военнопленнически лагер. Прекара в него повече от година, но накрая през 1970 година успя да избяга с още един пленник. Страшният опит ни най-малко не обезкуражи Огъст. Напротив, след преживяното във военнопленническия лагер той стана още по-смел. Завърна се в Щатите изпълнен със сили и после отиде пак във Виетнам, за да организира шпионска мрежа за търсене на други военнопленнически лагери с американски военнослужещи. Остана нелегално в страната цяла година след изтеглянето на американската армия, после изкара три години във Филипините, подпомагайки президента Фердинанд Маркос да бие сецесионистите на Моро. След това работи като връзка на военновъздушните сили с НАСА, като помогна да се организира осигуряването на шпионските спътникови мисии и накрая влезе в състава на Центъра по-управление на спътниците като специалист по антитерористична дейност.