Том Клэнси - Разделяй и владей

Не и тук. Това място беше най-самотното, което можеше да си представи човек.

Одет вече вероятно беше стигнала до хотела и беше влязла вътре. Можеше да й се обади и да й нареди да се върне, но според него тя нямаше да го послуша. А след като веднъж беше решила да действа, той не искаше да я смущава. Тя трябваше да знае, че я подкрепя.

Орлов беше ядосан, че Одет не се беше подчинила на заповедта и го беше излъгала. Ядът му обаче не беше много силен, защото разбираше кое беше накарало жената да действа така. Съпругът й също предпочиташе да действа сам и загина заради небрежността на друг човек.

Въпреки това тя не можеше да решава вместо Орлов. Неговата грижа беше не само да бъде заловен или убит Харпунджията, но да вземе мерки Одет да не свърши като Виктор.

Имаше голямо движение и на Одет й трябваше два пъти повече време, за да стигне до „Хаят“. Паркира колата в една странична улица на по-малко от една пряка от входа на хотела. Не искаше да спира отпред. Там някъде все още имаше един снайперист на свобода — човекът, застрелял американския дипломат пред болницата. Убиецът може би държеше под наблюдение хотела заради Харпунджията. Може да беше видял колата й при болницата и сега да я разпознае.

Сутринта беше слънчева и изминаването на краткото разстояние до входа на хотела подейства добре на Одет. Въздухът беше свеж и тя дишаше с пълни гърди. Запита се дали Виктор се беше чувствал така, когато е бил в Чечения. Дали някои прости радости от живота доставят по-голямо удоволствие от обикновено, когато съществува опасност да загубиш всичко.

Одет беше минавала два пъти преди през задния вход на хотела. Първият път беше, когато трябваше да помогне на готвач, който се беше изгорил на един тиган. Другият път беше, за да усмири един човек, който се оплакваше от голямата сума, написана в сметката му. Знаеше как се минава през задния вход, обаче не мислеше, че ще срещне там Харпунджията. Предполагаше, че той е влязъл и е излязъл през парадния вход. Промъкването през някоя врата за персонала или през прозорец на първия етаж можеше да привлече вниманието към него. За опитните терористи най-доброто прикритие беше да се действа пред очите на всички.

Опитният контратерорист ги чака да се появят, вместо да ги нападне в леговището им.

Обаче Одет не знаеше кога Харпунджията ще напусне хотела. Това можеше да стане посред нощ. Можеше да е в ранния следобед, а можеше да бъде и след три дни. Тя не можеше да стои тук през цялото време. Нямаше също представа дали щеше да бъде предрешен или не. Знаеше, че той може да наеме някоя проститутка, която да се представи за негова дъщеря, съпруга и дори майка. В Баку имаше и стари проститутки, а също и много млади. Одет лично беше арестувала няколко от тях.

Съществуваха много възможности, които налагаха да се добере до Харпунджията, преди да си е тръгнал. Въпросът беше как да го открие. Нямаше представа как се казва или под какво име се представя.

С изключение на прякора му Харпунджията, помисли си тя. Това я развесели. Може би трябваше да тича по коридорите и да вика името му. Да гледа коя врата няма да се отвори. Всеки, който не реагираше на виковете й, можеше да бъде Харпунджията.

Одет зави зад ъгъла и се отправи към фасадата на хотела. Точно на ъгъла имаше вестникарска будка. Едно извънредно издание вече съобщаваше за струпването на иракски въоръжени сили в Каспийско море. Имаше снимки, направени от разузнавателни самолети, на които се виждаха напредващите ирански бойни кораби. Баку винаги е бил сравнително далеч от военни действия. Това беше нещо ново за столицата на страната. Така се обясняваше и голямото движение. Повечето хора живееха в предградията. Много от тях вероятно бяха дошли на работа, бяха чули новината и сега се измъкваха от града, очаквайки нападение.

Под оцветената в златисто и зелено тента имаше само един човек — портиер в сив блейзър и със сива шапка на главата. Отпред нямаше автобуси за развеждане на гости на хотела из забележителностите на града, но в това нямаше нищо чудно. Обикновено те потегляха до девет сутринта. Туристите, влезли в страната с група, вероятно нямаше да могат да си тръгнат по-рано и беше почти сигурно, че бяха продължили изпълнението на предварителната програма. Освен това уреждането на сметките за престоя обикновено ставаше по обяд. Онези, които наистина имаха желание да си тръгнат, вероятно звъняха по телефоните, за да си направят резервации за самолет, влак или автобус.