— Почакай, намерихме адреса му — рече Орлов. За момент той замълча. После каза: — Той е. Трябва да е той.
— Защо мислите така?
— Жилището на Ганиев е на една пресечка от Киевската станция на метрото — каза й Орлов.
— Което означава…?
— Точно там загубихме следите на Харпунджията при други два случая — каза Орлов.
В този миг Батат влезе във фоайето. Изглеждаше така, както Виктор някога след десетрундов боксов мач в армейско аматьорско състезание. Едва се държеше на крака. Той видя Одет и се отправи към нея.
— Изглежда, че това е нашият човек — каза тя. — Ще действаме ли според плана?
Това беше най-трудната част от работата на разузнавача. Да вземе решение на живот и смърт, базиращо се на едно логично предположение. Ако генерал Орлов беше сгрешил, щеше да загине невинен човек. Нямаше да е нито първият, нито последният. Националната сигурност не беше застрахована от грешки. Обаче ако беше прав, можеше да бъде спасен животът на стотици хора. Освен това имаше и възможност Харпунджията да бъде заловен и предаден на азербайджанските власти. Дори и това да можеше да стане, при подобна възможност имаше два проблема. Първият беше, че азербайджанците щяха да разберат коя в действителност беше Одет, а по-лошото беше, че те можеха да не пожелаят да екстрадират Харпунджията. Той беше нападнал иранска петролна платформа, руски сгради и американски посолства. Азербайджанците можеха да пожелаят да се разберат с него. Да го освободят срещу съгласието му да им сътрудничи и да им помогне в извършването на някоя тяхна тайна операция. Москва не можеше да си позволи такъв риск.
— Ще трябва да чакаш пристигането на американеца — каза Орлов.
— Той вече е тук — отговори Одет. — Искате ли да говорите с него?
— Не е необходимо — каза Орлов. — Вероятно Харпунджията носи със себе си модерна апаратура като прикритие. Искам да вземете част от нея, както и всякакви пари, които намерите в него. Извадете чекмеджетата и изпразнете багажа му. Направете така, че да изглежда като обир. И преди да влезете в стаята, си осигурете път за бягство.
— Добре — каза тя.
В тона на Орлов нямаше нищо покровителствено. Просто им даваше инструкции и повтаряше на глас какво трябва да се направи, за да не пропусне нещо. Искаше да се увери, че преди да затвори телефона, двамата с Одет са наясно какво трябва да се направи.
Орлов замълча за момент. Одет си помисли, че гледа данните в компютъра си. Сигурно търсеше допълнително потвърждение, че това е противникът им. Или пък някаква причина, която да подсказва, че не е той.
— Уреждам да получите самолетни билети, в случай че ви потрябват, когато приключите — каза той. Изчака още малко, а след това каза: — Хайде, тръгвайте.
Одет потвърди заповедта и затвори.
47.
Вашингтон
Вторник, 2,32 часа
Худ затвори вратата на правителствената зала след себе си. Върху малка масичка в далечния ъгъл имаше машина за кафе. Първото нещо, което направи, когато влезе, беше да си свари кана кафе, като използва бутилирана вода. Почувства се гузен, че прави това по време на криза, но имаше нужда от ободряващия кофеин, и то голяма. Въпреки че мозъкът му продължаваше да работи бързо, чувстваше ужасна тежест в клепачите и в тялото от раменете надолу. Дори миризмата на завиращото кафе му действаше ободряващо. Докато стоеше и наблюдаваше парата, мислите му се върнаха към съвещанието, от което току-що беше излязъл. На този етап най-бързият начин за преодоляване на кризата беше да се пребори с Фенуик и останалите, с които той заговорничеше. Надяваше се да се върне при тях с информация, която щеше да обърка Фенуик или Гейбъл.
— Трябва ми време да размисля — промълви той. Време да прецени как ще е най-добре да ги атакува, ако не разполага с нещо повече от това, което знаеше до момента.
Худ се отдръпна от машината за кафе. Седна в края на голямата конферентна маса и придърпа към себе си един от телефоните. Обади се на Боб Хърбърт, за да разбере дали шефът на неговото разузнаване има някакви новини и дали е успял да открие източници, които да му кажат нещо повече за Харпунджията и контактите му с АНС.
Той обаче не можеше да го зарадва с нещо ново.
— Освен това, че понякога и липсата на новини е новина — добави Хърбърт.
Той вече беше събудил няколко свои познати, които или работеха за АНС, или бяха запознати с дейността й. Това, че им се обаждаше посред нощ, му даваше предимството да ги завари неподготвени. Ако знаеха нещо, може би щяха да се изпуснат. Хърбърт ги попита дали някой от тях знае за увертюрите на американското разузнаване към Иран.
Читать дальше