Том Клэнси - Разделяй и владей

— Доказателства от кого? — настоя Фенуик.

— От източници, неподлежащи на съмнение — отвърна Худ.

— Кой? — попита вицепрезидентът Котън.

Худ се извърна към него. Вицепрезидентът беше спокоен и разумен човек. Худ нямаше как да не изплюе камъчето.

— Генерал Сергей Орлов, командир на руския Оперативен център.

Гейбъл поклати глава, а Фенуик вдигна нагоре очи.

— Руснаците — каза с пренебрежение вицепрезидентът. Точно те може да са изпратили Черкасов в района, за да извърши нападението на платформата. Тялото му е било намерено във водата наблизо.

— Москва има всички причини да не иска да се намесваме в района — каза Гейбъл. — Ако Азербайджан бъде прогонен от каспийските находища, Москва може да сложи ръка на повечето от тях. Господин президент, предлагам да отложим разглеждането на тази част от проблема, докато решаваме по-важния въпрос за мобилизацията на иранските въоръжени сили.

— Прегледахме сведенията, дадени ни от Орлов, и сме на мнение, че те са точни — заяви Худ.

— Бих искал да ги видя — каза Фенуик.

— Ще ги имате — обеща Худ.

— Предполагам, че не сте дали на генерал Орлов наши секретни кодове, за да му помогнете да подслушва разговорите на АНС, нали?

Худ не му отговори.

— Господин президент, Харпунджията е експерт в създаването и изпълнението на сложни версии за прикритие на действията си. Ако той участва в тази операция, ще трябва да проучим внимателно всяко доказателство, до което можем да се доберем. Трябва също да уведомим Техеран, че това действие може да няма нищо общо с Баку.

— Нищо общо ли? — прекъсна го Фенуик. — Доколкото ни е известно, тъкмо те може би са наели Харпунджията.

— Може и да сте прав — каза Худ. — Това, което искам да кажа, е, че нямаме никакви доказателства освен факта, че Харпунджията се намира в района и че вероятно е замесен в нападението.

— Това не са преки доказателства — рече Фенуик. — Освен това аз си изгубих един ден, опитвайки се да сложа началото на диалог с Техеран за размяна на разузнавателна информация. Истината е, че те ни нямат доверие, а и ние не можем да им се доверим.

— Това не е истина! — каза гневно Худ. После се овладя. Трябваше да внимава, да не избухва. Чувстваше се крайно изморен и изнервен. Обаче ако не се владееше, нямаше да е убедителен. — Истината — продължи по-спокойно той — е, че между АНС, конгресната комисия за разузнаване и Овалния кабинет редовно е имало размяна на заблуждаваща информация…

— Господин президент, ние трябва да действаме — каза спокойно Фенуик. — Иран придвижва кораби в Каспийския район. Това е факт и на него трябва да се реагира незабавно.

— Съгласен съм — рече президентът.

Котън погледна към Худ. В очите на вицепрезидента нямаше враждебност.

— Пол, ако имаш някакви безпокойства от действията на АНС, трябва да представиш доказателствата си пред конгресната комисия по разузнаването, а не на нас. Те трябва да се занимаят с тях.

— Когато вече ще бъде твърде късно — каза Худ.

— Твърде късно за какво? — попита президентът.

Худ се обърна към него.

— Не знам отговора на този въпрос, сър — призна той. — Но наистина смятам, че точно в този момент трябва да се въздържите от вземането на решения във връзка със ситуацията в Каспийско море.

Фенуик поклати глава.

— И то само на основание на приказките на руснаците, които може в момента да изпращат самолети и кораби в района.

— Господин Фенуик има основание да говори така — рече президентът.

— Руснаците наистина могат да имат някакви планове относно каспийския петрол — съгласи се Худ. — Това само по себе си не опровергава сведенията, получени от генерал Орлов.

— Колко време ще ти е нужно, Пол?

— Дайте ми още дванадесет часа — каза Худ.

— Дванадесет часа ще дадат на Иран и на руснаците време да разположат корабите си в петролните полета на Азербайджан — обади се Гейбъл.

Президентът погледна часовника си. Помисли за момент и каза:

— Ще ти дам пет часа.

Худ не искаше точно това, но очевидно беше всичко, което можеше да получи за момента. И той го взе.

— Ще ми трябва кабинет — рече той. — Не искаше да губи време да се връща в Оперативния център.

— Вземи съвещателната зала на правителството — каза президентът. — Така ще знам, че си приключил до седем часа и тогава ще можем да действаме.

— Благодаря, сър — каза Худ.

Обърна се и си тръгна, без да поглежда към останалите. Сега враждебността беше много по-голяма, отколкото когато пристигна. Беше сигурен, че беше дръпнал бика за опашката, без да има достатъчна огнева мощ.