Том Клэнси - Разделяй и владей

— Сестрата в посолството каза, че може да е неврогенен шок — каза Томас на доктора.

— Ако беше така, лицето му щеше да е бледо, а не зачервено — каза ядосан докторът. — Той изгледа Томас и Моор. — Господа, вие можете да останете да чакате тук, а може и да си отидете и да чакате…

— Ще останем тук — рече Томас. — Поне докато разберете какво му е.

— Много добре — каза докторът, докато вкарваха носилката с Батат в отделението.

„За спешно отделение тук е необичайно спокойно“, каза си Томас. Когато някое от трите му момчета се наранеше във Вашингтон или в Москва, спешните отделения приличаха на западното крило на Белия дом. В тях цареше шумен, преднамерен хаос. Предположи, че в клиниките в победните квартали на Баку обстановката вероятно е подобна. Въпреки това тишината беше изнервяща, мъртвешка.

Томас погледна към Моор.

— Няма смисъл и двамата да чакаме тук — каза той. — Един от нас трябва да се опита да поспи малко.

— Аз не спях — рече Моор. — Установявах контактите, за които говорехме, и преглеждах някои досиета.

— Открихте ли нещо? — попита Томас.

— Нищо — отвърна Моор.

— Това е още една причина да се върнете в посолството — каза Томас. — Аз ще се погрижа за Дейвид. Ще остана да чакам тук.

Моор се замисли.

— Добре — каза той. — Ще се обадите веднага щом разберете нещо, нали?

— Разбира се — увери го Томас.

Моор го потупа по рамото, а после тръгна обратно към фоайето. Отвори вратата, заобиколи отпред колата, за да стигне до мястото на шофьора.

След миг главата на Том Моор рязко отскочи вдясно и той се свлече на асфалта.

Пол Худ пристигна в Оперативния център, където трябваше да се срещне с Боб Хърбърт и Майк Роджърс. Обади се по телефона и на Лиз Гордън. Помоли я да е на разположение, за да могат да поговорят по-късно. Искаше да се консултира с нея какво, ако изобщо имаше нещо, става с президента от клинична гледна точка.

На път за кабинета си Худ се сблъска с Ан Ферис. Тя тръгна редом с него през разширяващата се мрежа от преградени, тесни помещения на крилото, в което се намираше управлението на центъра. Както се беше пошегувал Хърбърт, когато за първи път дойде на работа в Оперативния център, това беше място, където кабинките имат тавани.

— Става ли нещо интересно? — попита Ан.

— Обичайната бъркотия — отвърна Худ. — Само че този път не в чужбина, а във Вашингтон.

— Нещо сериозно ли е?

— Още не знам — отвърна той. — Някъде в Агенцията за национална сигурност има непредсказуем човек.

Худ не искаше да споменава нищо за възможността президентът да има някакви проблеми с психиката. Не че нямаше доверие на Ан, но Меган Лорънс го беше помолила да сведе до минимум броя на хората, с които споделя това.

— Как вървят работите в отдела ти?

— Обичайната ефикасна и професионална координация — рече тя с обезоръжаваща усмивка.

— Искаш да кажеш, че нищо не става.

— Точно така — отвърна Ан. Изчака за момент, а после попита: — Ще се задържиш ли дълго тук?

— Два часа — каза той. — Няма смисъл да се връщам в хотела, за да седя там и да гледам някоя лоша комедия.

— Ще ти бъде ли интересно да вечеряме заедно? — попита тя.

— Нощта може да се окаже много дълга — отвърна той.

— И аз нямам никакви планове. Синът ми тази седмица е при баща си. Не ми остава нищо друго, освен да отида при разглезената котка и телевизионните комедии.

Сърцето на Худ започна да бие малко по-бързо от обикновено. Много му се искаше да каже „да“ на Ан. Обаче той все още беше женен мъж и излизането с разведена колежка можеше да му навлече неприятности както от юридическа, така и от етична гледна точка. А от това Оперативният център нямаше нужда. Разузнавателният екип беше изключително добър в събирането на информация. Това, че Худ е вечерял с Ферис, щеше да се знае от всички още на сутринта. Освен това мисълта за вечерята с Ан щеше да му попречи да се съсредоточи върху кризата в правителството.

— Ан, бих искал да мога — призна си той чистосърдечно. — Обаче не знам кога ще свърша тук. Да го отложим за някой друг път, става ли?

— Разбира се — отвърна тя и леко, малко тъжно се усмихна. — Приятна работа.

— Благодаря — отвърна Худ.

Сега се почувства ужасно. Не беше направил това, което искаше, а то беше да вечеря с Ан. И я беше обидил.

Спря. Искаше да тръгне след нея и да й каже, че ще отидат на вечеря. Обаче знаеше, че ако веднъж се започне, нямаше връщане. Продължи към кабинета си.