Том Клэнси - Разделяй и владей

Минаха няколко секунди, преди персоналът на болницата да разбере какво става. Една млада медицинска сестра изтича и помогна на Томас да се изтегли назад. Последваха я няколко санитари. Завлякоха го зад бюрото на регистратурата. Друга сестра се обади по телефона в полицията.

Плешивият доктор застана на колене до Томас. Беше с бели хирургически ръкавици на ръцете и изкрещя някакви нареждания на азербайджански на другите хора от персонала, които стояха пред бюрото. Същевременно извади сгъваем нож от бялата си престилка и изряза внимателно плата около раната.

Томас примигна, когато кафявото парче плат беше махнато, и се загледа в доктора, докато той разглеждаше раната.

— Ще живея ли? — попита той.

Докторът не отговори. Внезапно плешивият мъж се надигна от пода. Но вместо да се изправи, възседна краката на американеца. Седна точно върху раната и накара пациента си да изпита изгаряща болка. Томас искаше да изкрещи, но не можеше. Миг по-късно докторът прекара ръката си зад главата на американеца, задържа я изправена и заби ножа в гърлото му. Металното острие проби кожата на брадичката на Томас и затвори устата му. Острието продължи напред, докато Томас го почувства под езика си.

Задави се и започна да кашля кръв през затворената си уста. Вдигна ръце и се опита да отблъсне плешивия човек, но беше прекалено слаб. Онзи спокойно и акуратно промени ъгъла, под който държеше ножа, докато металът стигна ларинкса на Томас. После рязко размърда острието наляво и надясно, разрязвайки гърлото от едното ухо до другото. След това извади ножа, стана и остави Томас да падне на земята. Прибра ножа в джоба си и отмина, без да хвърли поглед назад.

Американецът остана да лежи там, разперил безпомощно ръце, движейки безцелно пръстите си. Чувстваше как топлата кръв изтича от двете страни на гърлото му, а плътта му започна да изстива. Опита се да извика, но се чу само слаб шепот. Усети, че гръдният му кош се повдига ритмично, но не можеше да поеме въздух. В гърлото му имаше кръв.

Мислите на Томас бяха объркани. Спомни си как летеше към Баку, как разговаряше с Моор. Запита се как ли е той. След това се замисли за децата си. За миг си спомни как играеше с тях на топка на поляната пред къщата.

След това те изчезнаха.

Генерал Сергей Орлов стоеше сред снега на малкото градче Нарян Мар на брега на арктическия океан, когато някаква писукаща птица го накара да се сепне. Обърна се да я погледне и се намери с поглед, вторачен в будилника.

Намираше се в едностайния си апартамент в Санкт Петербург.

— Мама му стара — изруга Орлов, когато телефонът отново иззвъня. Бившият космонавт не сънуваше често града, в който беше израснал. Не остана никак доволен, че го бяха отвлекли оттам и от обичните му родители.

— Сергей? — каза уморено жена му Маша, която лежеше до него.

— Аз ще се обадя — каза й Орлов и вдигна слушалката на безжичния телефон. Притисна я до гърдите си, за да заглуши следващото звънене. — Продължавай да спиш.

— Добре — рече тя.

Орлов се заслуша със завист в примамливото шумолене на чаршафите, докато жена му се обръщаше на другата страна. Стана от леглото, взе халата си, окачен на вратата, и го навлече, докато отиваше в хола. Дори да беше някаква грешка, знаеше, че трудно ще заспи отново.

Накрая отговори на повикването.

— Ало? — каза леко ядосан той.

— Генерал Орлов ли е? — запита гласът в другия край на линията. Беше мъж.

— Да? — отвърна Орлов, като силно разтърка очи със свободната си ръка. — Кой е?

— Генерале, обажда се Пол Худ — рече мъжът.

Изведнъж Орлов напълно се разсъни.

— Пол! — направо извика той. — Пол Худ, приятелю. Как си? Чух, че си подал оставка, и разбрах какво се е случило в Ню Йорк. Добре ли си?

Орлов отиде до едно кресло, докато жената превеждаше. Генералът говореше сносно английски благодарение на годините, прекарани като посланик на добра воля за руската космическа програма, след като престана да лети. Обаче остави жената да преведе думите му, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо.

Седна в креслото. Висок малко под метър и седемдесет, с тесни рамене и компактна фигура, той беше идеален за космонавт, но с някакво собствено излъчване. Искрящите му кафяви очи, изпъкналите скули и тъмният цвят на кожата, както и приключенският дух бяха наследство от монголоидния му произход. Вървеше, силно накуцвайки заради лошо счупване на левия крак, когато парашутът му не се отвори напълно при завръщането от космическа мисия, оказала се за него последна.