Том Клэнси - Разделяй и владей

— Сър — продължи Худ, — снощи, когато благодарихте на сенатор Фокс за това, че са отпуснали средства за инициативата, тя чу за нея за първи път.

Президентът Лорънс замръзна на мястото си, но само за момент. Изражението му бавно се промени. За миг изглеждаше много странно — едновременно като двадесет години по-стар и като изгубено момче. Облегна се назад.

— Гейбъл не би направил нещо зад гърба ми — каза тихо той. — Не би го направил. А ако го беше сторил, щях да разбера по лицето му.

— Кога го видяхте за последен път? — попита Худ.

Президентът се замисли.

— В петък, на съвещанието на кабинета.

— Там е имало много хора и са били обсъждани голям брой проблеми — рече Худ. — Може да сте пропуснали да разговаряте с него, а може да са му попречили от АНС.

— Не вярвам да е било така — рече президентът.

— Разбирам — каза Худ. — Ако Фенуик и Гейбъл не са измамници, тогава наум ми идва само една възможност.

— Каква?

Худ трябваше да внимава какво ще каже. Вече не правеше предположения за хора от екипа на президента, а за самия президент.

— Може би нищо подобно не се е случвало — каза той. — Инициативата с ООН, срещите с представители на чужди правителства, нищо такова не е имало.

— Искаш да кажеш, че съм си въобразил всичко това? — попита президентът.

Худ не отговори.

— Вярваш ли го?

— Не — отвърна чистосърдечно Худ. Все пак телефонният разговор е бил пренасочен към хотел „Хей-Адамс“ и президентът не си въобразяваше, че го беше водил. — Обаче ще бъда откровен с вас, господин президент — продължи Худ. — Вие наистина изглеждате напрегнат, притеснен и разсеян. Определено не сте на себе си.

Президентът пое дълбоко въздух. Понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Добре, Пол. Слушам те. Как ще действаме по-нататък.

— Предлагам да приемем, че сме изправени пред сериозен проблем — каза Худ. — Ще продължа разследването от наша страна. Ще видим какво можем да открием за иранската връзка. Ще проверим с какво друго се е занимавал Фенуик, с кого е разговарял.

— Звучи добре — съгласи се Лорънс. — Той трябва да се върне тази вечер. Няма да казвам нищо нито на него, нито на Червения, докато не ми се обадиш. Уведоми ме веднага щом като научиш нещо повече.

— Добре, сър.

— Ще разговаряш ли и със сенатор Фокс по въпроса?

Худ каза, че ще разговаря, и се изправи. Президентът също стана. Сега му изглеждаше по-уверен и по на себе си. Обаче нещата, които Меган му беше разказала, все още го безпокояха.

— Господин президент, имам още един въпрос — каза Худ.

Президентът го изгледа внимателно и кимна.

— Преди няколко минути вие казахте, че това са „нови глупости“. Какво имахте предвид?

Президентът продължи да гледа Худ.

— Преди да отговоря на този въпрос, позволи ми аз да те попитам нещо.

— Добре.

— Не ти ли е вече известен отговорът на въпроса ти? — попита президентът.

Худ отвърна, че не му е известен.

— Дойде да разговаряш с мен само заради това, което стана снощи, така ли?

Худ се поколеба. Президентът знаеше, че двамата с първата лейди са стари приятели. Не беше работа на Худ да му казва, че съпругата му се безпокои за него. Същевременно не искаше и той да бъде един от хората, които го лъжат.

— Не — отвърна той. — Това не беше единствената причина.

Президентът леко се усмихна.

— Беше достатъчно откровен, Пол. Няма да те притискам.

— Благодаря, сър.

— Но ще ти кажа едно нещо за глупостите — продължи президентът. — Това не е единственото недоразумение при нас през последните няколко седмици. Ядосах се. — Президентът му подаде ръка през бюрото. — Благодаря, че дойде, Пол, и за това, че беше настоятелен.

Худ се усмихна и разтърси ръката на президента. После се обърна и излезе от Овалния кабинет.

Отвън имаше група нетърпеливи скаути, придружавани от фотограф. Момчетата бяха носители на някаква награда. Худ им намигна, наслаждавайки се за момент как го гледат с отворени уста и на невинността им. После благодари на госпожа Лей, когато минаваше покрай бюрото й. Тя му хвърли угрижен поглед и той й каза, че може да й се обади. Госпожа Лей благодари и след това въведе скаутите в кабинета.

Худ отиде бързо до колата си. Включи двигателя. След това провери съобщенията в телефона си. Имаше само едно. Беше от Боб Хърбърт. Когато подкара колата към Петнадесета улица, му се обади.

— Боб, Пол е. Има ли нещо ново?

— Много неща — отговори Хърбърт. — Преди всичко Мат откри откъде е било повикването, дошло от хотел „Хей-Адамс“.