Том Клэнси - Разделяй и владей

Вратът още го болеше и беше ядосан на себе си, че беше позволил да го нокаутират. Но не това го държеше буден. Преди да заспи, Батат беше прегледал сведенията, които ЦРУ беше получило за Харпунджията, и сега те не излизаха от главата му. Всички указания, включително и това на надежден очевидец, сочеха, че точно той беше терористът, с когото на „Рахел“ имаха среща. И ако беше така, ако Харпунджията беше минал през Баку на път за някъде другаде, Батат беше дълбоко обезпокоен от един въпрос: защо съм още жив?

Защо един терорист с репутацията на човек, който не оставя следи след себе си и е безмилостен убиец, ще остави свой враг жив? Да ги заблуди? Да ги накара да си помислят, че не е бил Харпунджията? Това беше първоначалното му предположение. Но може би терористът го беше оставил жив по друга причина. И Батат лежеше там, като се опитваше да отгатне каква е тя.

Единствената причина, която му идваше наум, беше, че така щеше да отнесе на своите началници заблуждаваща информация. Но той не им беше дал никаква допълнителна информация освен тази, която вече им беше известна — че „Рахел“ се намираше точно там, където се предполагаше, че ще бъде. А без да се знае кой се е качил на нея и накъде се е отправил, тази информация не им вършеше работа.

Дрехите на Батат бяха внимателно проверени за електронно подслушвателно устройство или микроскопичен сигнализатор. Нищо не беше намерено. От това пострадаха само дрехите. Ако такова устройство беше открито, то щеше да бъде използвано за изпращане на дезинформация и за заблуждаване на противника. Моор беше прегледал внимателно косата на Батат, беше проверил ноктите на пръстите му, беше погледнал в устата му и на други места за микропредавател, който би могъл да бъде използван за откриване местоположението на Батат или за подслушване на разговорите му. Нищо не беше намерено.

Абсолютно нищо. Това го тормозеше, защото той не мислеше, че тази работа е случайна. За да остане жив, имаше причина.

Затвори очи и се обърна на една страна. Ако продължаваше да мисли за това, когато беше смъртно уморен, нямаше да стигне доникъде. Трябваше да заспи. Наложи си да мисли за нещо приятно: за това какво щеше да направи, когато открие Харпунджията.

Мисълта го накара да се отпусне. Докато лежеше, почувства, че му става топло. Отдаде го на лошото проветрение в стаята и на съжалението, което изпитваше за всичко, което се беше случило.

Няколко минути по-късно заспа.

След още няколко минути започна да се поти.

След още няколко се събуди, като дишаше учестено поради недостиг на въздух.

Когато Худ влезе, президентът пишеше върху бяла официална бланка. Покани го да седне. Трябваше да си запише нещо, преди да започнат разговора. Худ безшумно затвори вратата и отиде до едно кафяво кожено кресло срещу бюрото. Изключи мобилния си телефон и седна.

Президентът беше облечен в черен костюм и вратовръзка на сребърни и черни райета. От бронираните стъкла на прозорците зад него нахлуваше обилна жълта светлина, а през тях се виждаше Розовата градина, пълна със свежи цветя. Всичко изглеждаше толкова наред, толкова нормално и жизнено, че за момент Худ се разколеба.

Но само за момент. Неговите инстинкти го бяха докарали до поста, който заемаше. Не трябваше да започне да се съмнява в тях точно сега. Освен това битката винаги се водеше някъде другаде, не в палатката на командващия.

Президентът приключи с писането и погледна към Худ. Беше блед и имаше уморен вид, обаче очите му бяха запазили присъщия си блясък.

— Казвай, Пол — рече президентът.

Худ почувства, че му става топло зад ушите. Тази работа нямаше да е лесна. Дори и да беше прав, нямаше да може да убеди лесно президента, че членове на неговия екип извършват на своя глава някаква операция. Худ не разполагаше с много доводи в подкрепа на твърдението си и в един момент му се прииска да беше отишъл първо при първата дама. Щеше да е по-добре да я остави тя да поговори с президента насаме. Но ако сведенията, получени от Хърбърт, бяха верни, може би нямаше да има време за това. Напротив, Худ трябваше да държи настрана Меган Лорънс от всичко това. Той не искаше президентът да разбере, че жена му е говорила за него зад гърба му.

Худ се наведе напред.

— Господин президент, изпитвам известно безпокойство във връзка с операцията за сътрудничество в областта на разузнаването в рамките на ООН.

— За нея има грижата Джак Фенуик — успокои го президентът. — Ще бъдете подробно уведомени, когато той се върне от Ню Йорк.