Том Клэнси - Буферна зона

— Като например да разделиш силите и да използваш едната група, за да привлечеш вниманието на индийците — заяви Хърбърт.

— Точно така. Което означава, че останалите четирима са там някъде и вероятно поддържат първоначалния курс.

— Ако това е вярно, значи не бихме искали Огъст и Мюзикънт да се свържат с групата, чиято цел ще бъде да отклони огъня на индийците — отбеляза Хърбърт.

— Правилно. Боб, моля те уведоми Огъст за нашите разсъждения — каза Худ. Той се надвеси над компютъра и отново се върна към файла с картата на НАСА. — Стивън, искам да погледна в тази долина.

— Открих картата — обади се Вийнс. — Сега проверявам дали координатите са въведени в компютъра на „Омником“.

Същевременно Хърбърт набра номера на сателитния телефон на Ударния отряд.

— Пол, не можеш да си мислиш онова, което смятам, че си мислиш — каза Хърбърт.

— Сигурен съм, че го правя — информира го Худ.

— Дори и да приемем, че той е добре, не сме сигурни дали изобщо бихме могли да говорим с него — изтъкна Хърбърт.

— Всяко нещо с времето си — каза Худ.

— Ще успея да го направя! — изкрещя Вийнс. — Сега изпращам заявката. Не мога да ти дам гаранции за облачната покривка и видимостта, Пол, но ще имаш долината след деветдесет секунди.

— Благодаря — каза Худ.

— Но какво търсиш? — попита Вийнс.

— Един парашут — отвърна Худ. — Един парашут, за който може би е прикачен Майк Роджърс.

По време на скоковете на американските войници самолетът АН-12 беше направил рязък завой на юг. Мощното въздушно течение, причинено от отдалечаващата се машина, беше запратило Майк Роджърс в центъра на парашутистите. В резултат на това той се оказа защитен от основния удар на ракетната атака. Но Роджърс чу експлозиите. Той видя как хората от екипа му започнаха да падат покосени от шрапнелите. В момента, в който генералът започна да се насочва към целевата зона, във въздуха бяха останали само той и още един войник. Въпреки героичните усилия на един от другарите му на скалната тераса Роджърс не успя да достигне платото. Той удари глезените си и остърга дясното бедро и тялото си в острите скали. За щастие натискът беше поет от плътната му жилетка. Но Роджърс се спускаше твърде бързо и нямаше как да се задържи. Освен това не успя да види какво се случи с последния от войниците във въздуха. Но той поне се намираше от правилната страна на платото. Ако успееше да се освободи от парашута навреме, вероятно всичко щеше да бъде наред.

Щом изгуби целевата скална тераса от погледа си, Роджърс веднага започна да изучава терена под себе си. Не се беше отказал от намерението си да се присъедини към останалите и се оглеждаше за друга тераса, на която да се приземи. За съжаление Роджърс не можеше да се придържа така близко до планината, както му се искаше. Навсякъде стърчаха остри оголени скали и той рискуваше да закачи и скъса парашута си. Макар и с неохота, той реши да се приземи в долината.

Докато се спускаше, Роджърс се взираше за следи от останалите парашутисти. Не смяташе, че някой от войниците би оцелял след подобно падане. Но ако успееше да се приземи близо до тях, поне щеше да се увери дали наистина е така. Роджърс отказваше да мисли за загиналите си другари. По-късно щеше да има време да се отдаде на тъгата си. Сега единствено мисията имаше значение и Роджърс трябваше да намери начин да се върне към нея.

Роджърс се спускаше все по-ниско, а въздушните течения отслабваха. Докато навлизаше в долината, куполът на парашута му преустанови въртеливите си движения. Офицерът увисна отвесно на въжетата — планините го предпазваха от свирепите ветрове, които брулеха по-високите части, и плавно се спусна през скупчените облаци.

Роджърс погледна големия си светещ часовник. Беше прекарал във въздуха почти петдесет минути. Сега вече се намираше на достатъчно ниско надморско равнище, за да свали кислородния апарат и очилата си. Закачи ги на колана си. Водните изпарения в облаците започнаха да кондензират влага върху голото му лице. Това охлади горещата пот по челото и бузите му и го ободри. Под него облаците започваха да изтъняват. Вече виждаше и приближаващата се земна повърхност.

Приземяването нямаше да бъде лесно.

Технически, формацията долу се наричаше долина. Представляваше издължена низина, разположена между две планински вериги. Центърът й се пресичаше от плитка бързоводна река. За Майк Роджърс обаче малката пуста формация беше само една камениста вдлъбнатина сред неравните хълмове. Наклоненият, назъбен скалист терен правеше мекото приземяване невъзможно, а безопасното кацане повече от проблематично. Но поне въздухът беше спокоен. Щеше да успее да направлява парашута, така че да избегне най-опасните места.