Том Клэнси - Буферна зона

Това беше американско.

Членовете на Ударния отряд слязоха по товарната рампа. Двама запалиха цигари. Други се протягаха, подскачаха или просто лягаха по гръб на пистата и отправяха поглед към синьочерното небе. Брет Огъст вече ползваше единия от телефоните на летището, който се намираше точно до складохранилището. Може би се обаждаше на някое местно момиче. Може би щеше да я посети на връщане. Скоро полковникът определено щеше да има време за личния си живот. Всички щяха да имат.

Майк Роджърс реши да се поразходи сам. Насочи се към носа на самолета. Вятърът свистеше на широкото открито пространство, понесъл познатите летищни миризми на керосин, смазочно масло и гума от нагретия колесник на самолета. Със залязването на слънцето пистата се охлаждаше, а миризмите сякаш бяха изсмуквани от невидим вакуум. Роджърс беше посетил десетки летища по цял свят и тези миризми винаги бяха там. Те го караха да се чувства у дома. Усещането за хладния въздух и земната твърд под краката му беше просто чудесно.

Мушнал ръце в джобовете си, Роджърс беше отправил поглед към осеяните с петна масло писти. Мислеше за данните, изпратени от Фрайдей в АНС и за файловете, които Хърбърт му беше предоставил. Освен това мислеше и за самия Рон Фрайдей. И за многото такива, с които беше работил през изминалите десетилетия.

Роджърс винаги имаше проблеми с мисиите, които включваха чужди правителства и други агенции от собственото му правителство. Информацията, давана на оперативния работник, не беше винаги информативна. Понякога беше грешна поради слаба ефективност, лошо планиране или просто случайно. Единственият начин да откриеш дали е така беше, като се включиш в мисията. А тогава невярната информация или грешните заключения, изведени от непълни данни, можеха да костват живота ти.

Другият проблем, с който Роджърс неизменно се сблъскваше при съвместните операции, беше свързан с авторитета и отчетността. Оперативните агенти приличаха на деца в доста отношения. Обичаха да си играят навън и ненавиждаха наставленията на чужди „родители“. Рон Фрайдей може би беше добър и отговорен човек. Но преди всичко друго Фрайдей трябваше да докладва пред началника на АНС и вероятно пред благодетеля си в индийското правителство. Задоволяването на техните нужди, постигането на техните цели стоеше над подкрепата към Роджърс, лидера на мисията. В идеалния случай целите им щяха да бъдат абсолютно еднакви и конфликт нямаше да има. Но това се случваше твърде рядко. А понякога ставаше дори по-лошо. Понякога прикрепените към мисията оперативни работници или офицери целяха да я провалят, да злепоставят определена група, която може би се бореше за вниманието на президента или за благосклонността на световен лидер или към част от така ограниченото в тази сфера финансиране.

В ситуация, в която екипът му вече беше заобиколен от неприятели, Майк Роджърс не искаше да изпитва усещането, че не може да се довери на собствения си персонал. Особено когато рискуваше живота на членовете на Ударния отряд.

Разбира се, Роджърс никога не беше срещал Рон Фрайдей или капитан Назир, офицера от „Черните котки“, който беше свръзката им. Затова щеше да постъпи както винаги — щеше да ги прецени, когато се срещнеха. Обикновено веднага успяваше да установи дали може или не може да се довери на даден човек.

Но точно в момента онова, което най-много тревожеше Роджърс, нямаше нищо общо с Фрайдей. Беше свързано с експлозията в Шринагар. И по-специално с онова последно обаждане от домашния към полевия телефон.

Много нации използваха клетъчните телефони като част от рутинното събиране на разузнавателни сведения и опити за шпионаж. Не само наблюдаваха телефонните разговори, но и използваха самия хардуеър. Електронното устройство на един телефон не предизвикваше тревога сред летищната охрана; повечето правителствени служители, военни и бизнесмени притежаваха такъв; и в него вече се съдържаха повечето жички и микрочипове, необходими за един саботьор. Освен това клетъчните телефони бяха изключително удобни за извършване на убийства. Беше необходимо минимално количество експлозив С-4, поставен сред чарковете на клетъчния телефон и задействан чрез отговаряне на входящо повикване, за да отнесе половината глава на набелязана жертва.

Но Роджърс особено ясно си спомняше един инцидент в бившата португалска провинция Тимор, който много напомняше на настоящата ситуация. Беше прочел за него през 1999 г. в австралийски военен бюлетин. По това време се намираше на остров Мелвил, където наблюдаваше военноморските маневри в Тиморско море. Настъпващите индонезийски военни сили раздали клетъчни телефони на бедното население на Източен Тимор като привиден жест на добра воля. На цивилните било разрешено да използват индонезийския военен оператор по мобилни комуникации, за да провеждат разговорите си. Телефоните обаче не били само телефони, а двупосочни радиостанции. Хората, които имали достъп до групи, лоялни на осъдения лидер Ксанана Гусмао, се превръщали в неволни шпиони и подслушвали планирането на националистични акции. От любопитство Роджърс попита един от колегите си в австралийския Отдел за защитни стратегии и разузнаване дали индонезийците са го измислили сами. Отговорът беше отрицателен. Технологията била московска. А както Роджърс добре знаеше, руснаците бяха мащабни снабдители на индийски технологии.