Том Клэнси - Буферна зона

Военни милиционери от редовната армия бяха разположени около периметъра. Те бяха въоръжени с полуавтоматични пушки МР5К, които излъчваха остър блясък на ярката светлина. Наоколо патрулираха и полицаи с техните отличителни пистолети „Уебли“ 455. Освен да разколебаят желаещите да плячкосват, след подобен удар извадените оръжия можеха да имат само една цел — да възстановят наранената гордост и да вдъхнат увереност в населението, че властимащите все още притежават влиятелна сила. Всичко това беше толкова жалко и предвидимо.

На журналистите беше разрешено да направят своите новинарски репортажи, да заснемат няколко снимки, а после бяха подканени да се омитат. Един офицер обясняваше на екипа на CNN, че би било много по-трудно да контролират мародерите, ако на мястото се струпа тълпа от хора.

Или може би просто не искаха разни камери и фотоапарати да заснемат собствените им грабежи, помисли си Фрайдей. Беше готов да се обзаложи, че повечето от изоставените стоки на пазара щяха да бъдат изчезнали до сутринта.

Имаше и хора, които бяха дошли на пазара просто за да зяпат. Каквото и да очакваха да видят — разкъсани тела, разрушения, извънредни новини на живо — то явно не им носеше задоволство. Повечето си тръгваха с някак окаян вид. Сцените на експлозии, зоните на военни битки и автомобилните катастрофи често имаха такъв ефект върху хората. Притегляха ги, а после ги отвращаваха. Може би ги караха да се чувстват разстроени от внезапното осъзнаване на собствената си кръвожадност. Някои хора носеха цветя, които полагаха на земята под червената лента. Други отправяха молитви за мъртвите си приятели, роднини или непознати жертви.

Инспектори по строителството обхождаха оцелелите конструкции в близост до полицейския участък и храма, за да преценят дали взривът ги е повредил. Фрайдей ги разпозна по белите им каски и малките електронни устройства за измерване на отекващия звук. Тези уреди излъчваха звукови вълни, които проникваха в състава на определен предмет, бил той от дърво, бетон или камък. Ако звуковите вълни срещнеха по пътя си нещо, което противоречеше на нормалната структура на материала и което обикновено сочеше наличието на пукнатини, устройството задействаше аларма, а инженерите проучваха проблема по-задълбочено.

Освен инженерите на трите места работеха обичайните полицейски екипи и медицински работници. Едно нещо обаче озадачи Фрайдей. Обикновено терористичните атаки в Индия бяха разследвани от районната полиция и Националната гвардия по сигурността. НГС беше създадена през 1986 г. именно за да действа като антитерористична сила. Командосите, наречени „Черните котки“, се занимаваха с различни ситуации — от отвличания на хора и задигане на бойна техника до съдебно разследване на местопрестъпления. Тук обаче не се мяркаше нито една от типичните черни униформи на агентите на НГС. Местата на експлозиите бяха под контрола на Специалните гранични сили, а техните агенти пъплеха навсякъде, облечени в кафявите си униформи. Фрайдей никога не беше присъствал на бомбен атентат в Шринагар. Може би отговорността за антитерористичните разследвания беше разделена между агенциите по този начин, а СГС бяха получили най-близките до контролираната зона райони.

Един от полицейските служители подкани Фрайдей да отстъпи назад. Нямаше да успее да влезе сред руините. Но въпреки това вече разполагаше с обосновани идеи за това как е била организирана атаката. Докато вървеше към взривения автобус, Фрайдей извади клетъчния си телефон и се обади на Саманта Мандор, която работеше в отдел „Фотографски архиви“ към Агенцията за национална сигурност. Помоли я да поразрови АП, Ройтерс и други дигитални фотографски файлове и да търси снимки на места в Кашмир, пострадали от терористични удари. Освен това я накара да изтегли и всички анализи, които са прикачени към снимките. Вероятно разполагаше с някои от тях в собствения си компютър в стаята си. Но сега се нуждаеше от специфична за инцидента информация. Фрайдей й каза да му се обади веднага щом открие снимките и текстовите архиви.

Американският агент се приближи към оградената с въже площ на третата експлозия. За разлика от двете сгради, където стените бяха попречили на жертвите и развалините да се разпилеят навън, останките от автобуса бяха разпръснати навсякъде от мощната експлозия. Телата вече бяха отнесени, но улицата беше осеяна с парчета от самия автобус — метал, кожа, стъкло. Имаше книги и фотоапарати, които поклонниците бяха носили със себе си, както и пътнически принадлежности, дрехи и религиозни икони, които бяха съставяли багажа им. За разлика от сградите, това място приличаше на моментална снимка, направена в мига на удара.