Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Отсега виждам заглавията на вестниците: този тип има надпис „ЦРУ“ на челото си. — Толанд откъсна листа от телекса и го сложи в една папка. След половин час трябваше да се яви на доклад при CINCLANT, но не знаеше какво да му каже.

— Кажи му, че германците ще нападнат Русия. Кой знае, може би този път ще успеят да завладеят Москва — предложи Лоу.

— По дяволите, Чък!

— Добре, де, може би просто са искали да осакатят политически руснаците, за да могат да обединят двете Германии веднъж завинаги. Поне така твърди Иван, Боб. — Полковникът погледна през прозореца. — Пред себе си имаме класически пример за разузнавателна операция. Този тип Фалкен е бетониран шпионин. Няма начин да разберем кой е той в действителност, откъде е, и, разбира се, за кого работи, освен ако не стане нещо непредвидено, а аз бих се обзаложил, че такава вероятност няма. Кажи на адмирала, че става нещо гадно.

Толанд постъпи точно така и в резултат беше направен на нищо от старши офицера, който искаше конкретна информация.

— Другари, след две седмици започваме офанзивни действия срещу НАТО — започна Алексеев. Той обясни какви са причините за това решение и събралите се командири на корпуси и дивизии приеха обясненията, без да трепнат дори. — Държавата не е била толкова застрашена от четиридесет години. През изминалите четири месеца ние подготвихме добре въоръжените си сили. Вие и вашите подчинени се справихте с нашите изисквания и аз мога да кажа само, че се гордея, че имах възможността да служа заедно с вас. Ще оставя обичайните партийни словоизлияния на политическите ви офицери. — Тук Алексеев си позволи да се усмихне. — Ние сме професионални офицери от Съветската армия и знаем каква е задачата ни. Знаем и защо ни е възложена тази задача. Бъдещето на Родината зависи от способността ни да изпълним мисията. Нищо друго няма значение — завърши той, мислейки си същевременно: „Друг път няма значение…“

— Започвайте, другарю полковник — каза Алексеев по радиостанцията. Той не каза: „Направи ме на глупак още веднъж и ще те пратя да броиш дървета!“ Генералът се намираше на един хълм на петстотин метра от командния пост на полка. С него бяха адютантът му и членът на Политбюро Михаил Сергетов. „Само той ми липсваше“ — помисли си генералът.

Първа започна артилерията. Тримата мъже на хълма виждаха пламъците много преди да чуят глухия тътен на изстрелите. Оръдейната батарея се намираше зад един отдалечен на три километра хълм и снарядите описваха дъги в небето вляво от наблюдателите. При преминаването им през въздуха се чуваше шум като при скъсване на лен. Алексеев забеляза, че членът на Политбюро трепна при шума. Още един мекушав цивилен…

— Никога не съм харесвал този звук — каза Сергетов.

— И преди ли сте го чували, другарю министър? — попита от учтивост генералът.

— Изслужих четирите си години в мотострелкови полк — отвърна министърът. — И никога не успях да се науча да вярвам на другарите си край масите за управление на артилерийския огън. Знам, че звучи глупаво. Извинете ме, генерале.

След това започнаха да стрелят и танковите оръдия. Тримата гледаха как големите танкове излизат от гората сякаш от някакъв кошмар и дългите дула на оръдията им започват да бълват огън, докато машините се плъзгаха по неравната земя на учебния полигон. Между танковете бяха наредени бойните машини на пехотата. След тях се появиха бойните хеликоптери, които направиха заход отляво и отдясно към целта и започнаха да изстрелват управляемите си ракети по макетите на бункери и бронетранспортьори.

Целта на хълма беше почти закрита от експлозиите на артилерийските снаряди и летящата пръст. Опитното око на Алексеев бързо прецени обстановката. Ако на този хълм имаше хора, на тях нямаше да им бъде никак лесно да се измъкнат. Дори и в малък, дълбок окоп, дори и в тесен танк, артилерийският огън беше достатъчно силен, за да разконцентрира разчетите на управляемите оръжия, да обърка свързочниците, може би дори и да смути офицерите. Но в това предположение не бяха включени ответният вражески огън, хеликоптерите за борба с танкове и самолетите, които можеха да пометат напредващите танкови батальони. В битката имаше толкова много неизвестни, които не можеха да бъдат предвидени, толкова много причини да се рискува и още толкова причини да не се рискува. Какво щеше да стане, ако на хълма имаше германци? Смутиха ли се германците, когато през 1945 година Червената армия беше пред вратите на Берлин?