Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Алексеев свали шлема и антифоните си и се обърна към командира на полка.

— Гвардейски полк, а, другарю полковник? Елитни бойци на Червената армия? Тези сукалчета не биха могли да опазят турски публичен дом, какво остава, ако ги пуснат в него! И какво сте правили вие, другарю полковник, през последните четири години, през които командвате този цирк на колела? Научили сте се как да избиете целия си полк три пъти! Артилерийските ви наблюдатели са разположени неправилно. Между движенията на танковете и бронетранспортьорите ви няма никаква координация, а танковите ви мерачи не могат да улучат цел с височина три метра! Ако на онзи хълм имаше подразделение на НАТО, вие и всичките ви войници щяхте да сте мъртви! — Алексеев се вгледа в лицето на полковника. Първоначално почервеняло от страх, сега то беше побеляло от гняв. Това беше добре. — Унищожаването на този полк няма да бъде голяма загуба за държавата, но той разполага с твърде ценна техника, изразходва твърде ценното ни гориво и муниции и губи ценното ми време! Сега си тръгвам, другарю полковник. Първо ще отида да повърна. После ще отлетя до командния си пункт. След това ще дойда пак. Когато се върна, ще проиграем това учение още веднъж. Тогава вашите бойци или ще си свършат работата както трябва, или вие, другарю полковник, ще прекарате остатъка от мизерния си живот в броене на дървета!

Алексеев излезе ядосан от командния бункер, без дори да отговори на поздрава на полковника. Адютантът му, полковник от Танкови войски, му отвори вратата и последва шефа си.

— Добре се справят, а? — попита Алексеев.

— Не достатъчно добре, но има подобрение — отвърна адютантът. — Остават им още само шест седмици, преди да ги изпратим на запад.

Това не беше най-подходящата забележка. От две седмици Алексеев се опитваше да повиши боеспособността на тази дивизия, само за да го уведомят предишния ден, че тя е разпределена за Германия, а не за все още недовършения му план за нахлуване в Иран и Ирак. Вече му бяха взели четири дивизии — всичките му елитни гвардейски танкови единици и всяка промяна в бойния състав на Главком-запад го принуждаваше да променя плана си за атаката в Залива. В резултат на това на Алексеев му се налагаше да подбира все по-неподготвени единици, което го принуждаваше да отделя повече време за обучението им и по-малко време за разработването на плана, който трябваше да бъде завършен до две седмици.

— Тези войници ще бъдат много заети през следващите шест седмици. Какво мислите за командира им? — попита полковникът. Началникът му сви рамене.

— Твърде отдавна е на тази работа. Четиридесет и пет години е твърде голяма възраст за такъв вид командване, а и той чете шибаните си парадни наръчници твърде много, вместо да излиза на учения с хората си. Въпреки това е добър човек. Твърде добър, за да бъде изпратен да брои дървета. — Алексеев се разсмя високо. Това беше руска поговорка от царско време, когато се е смятало, че заточениците в Сибир нямали друга работа, освен да броят дървета. Последното беше едно от нещата, които Ленин бе променил. Сега хората от Гулаг имаха предостатъчно работа. — Мисля, че последните два пъти се справиха доста добре, за да си осигурят успех в бойни условия. Този полк ще бъде готов навреме, а заедно с него и цялата дивизия.

— Хидролокатор до мостика! Имаме контакт на пеленг нула-девет-четири! — обяви гласът по монтирания върху отвесната преграда високоговорител. Командир Морис се обърна в стола си, за да види как ще отговори дежурният по кораб. Дежурният моментално насочи бинокъла си в указаната посока, но не забеляза нищо.

— Пеленгът е чист.

Морис стана от стола си.

— Премини към състояние 1-AS.

— Слушам. Всички по бойните станции — повтори заповедта офицерът. Дежурният боцман се приближи към микрофона и изсвири сигнал от три ноти. — Бойна тревога, бойна тревога, всички свободни от вахта по бойните станции за противолодъчна борба! — След това беше включен аларменият звънец и с това бе поставен краят на един спокоен следобед.

Морис отиде на кърмата и слезе по водещата до Бойния информационен център (CIC) стълбичка. Старшият му помощник щеше да поеме комуникациите от мостика, за да може капитанът да управлява оръжията и сензорите на кораба директно от тактическия му мозъчен център. Из целия кораб можеха да се чуят стъпките на моряци, изнасящи се на бегом към бойните си станции. Всички херметизирани врати и прегради бяха затворени, за да осигурят пълна водонепроницаемост на кораба. Разчетите за борба с повредите се снаряжаваха с необходимата екипировка. Докато слушаше предаваните му от говорителя на CIC рапорти „за бой готов“, Морис отбеляза, че екипажът му става все по-добър. Откакто беше напуснал Норфолк преди четири дни, „Фарис“ имаше средно по три бойни тревоги дневно, както беше указано в заповедта на командващия надводния морски флот в Атлантическия океан. Въпреки че нямаше официално потвърждение, Морис смяташе, че информацията на приятеля му беше разбунила духовете. Тренировъчните му учения бяха удвоени, а заповедта за това имаше най-високата степен на секретност, която някога беше виждал. Най-необичайно от всичко беше, че разширеният учебен график влизаше в конфликт с графика за поддръжката, която никой никога не си позволяваше да пренебрегне.