Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Сергетов се зачуди дали те наистина вярваха, че Съединените щати щяха да си седят, без да предприемат нищо. Какво ли се бе случило по време на късната следобедна среща вчера?

Най-накрая един човек в стаята сподели загрижеността му.

— Значи единственото нещо, което трябва да направим, е да завладеем Западна Европа, така ли, другарю? — попита един от кандидат-членовете. — Не са ли това държавите, за силата на чиито конвенционални сили ни предупреждавате всяка година? Всяка година вие ни казвате каква огромна заплаха представляват армиите на НАТО за нас, а сега просто заявявате, че трябва да ги завладеем? Извинете ме другарю министър на отбраната, но нямат ли Франция и Англия свои собствени ядрени оръжия? И на какво основание смятате, че Съединените щати няма да изпълнят договорното си задължение да използват ядрено оръжие за защита на НАТО?

Сергетов беше изненадан, че един кандидат-член беше поставил проблема толкова открито. Изненадата му нарасна още повече, когато на въпроса даде отговор министърът на външните работи. Още едно парче от загадката. Но какво ли мислеше КГБ за всичко това и защо нямаше техен представител на заседанието? Председателят им се възстановяваше след операция, но все някой трябваше да присъства… освен ако всичко не беше уредено още от предишната вечер.

— Нашите цели трябва да бъдат ограничени и това е очевидно. Това ни изправя пред няколко политически задачи. На първо място, трябва да накараме Съединените щати да се почувстват сигурни, да притъпим вниманието им, докато не стане твърде късно да реагират със сила. На второ място, трябва да се опитаме да разбием НАТО като политически съюз. — Тук външният министър си позволи една от редките си усмивки. — Както знаете, КГБ работи върху такъв план през последните няколко години. Планът е вече завършен и аз ще ви го изложа накратко.

Той направи това и Сергетов се възхити на дързостта му. Сега той разбираше баланса на силите в стаята по друг начин. Зад всичко стоеше КГБ. Как не се беше досетил по-рано. Но дали останалите в Политбюро щяха да се съгласят с предложението?

Министърът продължи:

— Сега вече разбирате как ще стане всичко. В определения момент парче след парче от мозайката ще си дойдат на мястото. Когато са налице всички предпоставки и водите са размътени основно, като се има предвид, че ние ще обявим нежеланието си да заплашваме пряко двете независими ядрени сили, ние смятаме, че ядреният риск, колкото и реален да е той, е по-малък от риска, пред който нашата икономика вече е изправена.

Сергетов се отпусна назад в стола си. Значи всичко се свеждаше до това: войната не е толкова рискована, колкото мир без храна и отопление. Решението беше взето предварително. А може би не беше? Дали някаква комбинация от членове на Политбюро нямаше властта или авторитета, с които да промени това решение? Трябваше ли той самият да се осмели да се противопостави на цялата тази лудост? По-умно щеше да бъде първо да зададе въпрос за опипване на почвата.

— Способни ли сме да победим НАТО? — запита той. Тръпки го полазиха, когато чу хладнокръвния отговор:

— Разбира се — отвърна министърът на отбраната. — Вие за какво мислите, че имаме армия? Вече се консултирахме със старшите командири.

„Когато миналия месец ни помолихте за повече стомана за производството на танкове, май не оправдахте иска си с обяснението, че НАТО е твърде слаб, другарю министър“ — помисли си ядосан Сергетов, но не посмя да изкаже мисълта си на глас. Какви ли машинации бяха проведени? Дали някой беше говорил с военните съветници или министърът на отбраната се беше позовал единствено на неговия прехвален личен опит? Дали Генералният секретар се беше оставил да бъде притиснат от министрите на отбраната и външните работи? Дали изобщо се беше опитал да протестира? Така ли се вземаха решенията, от които зависеше съдбата на нациите? Какво ли би казал Владимир Илич за всичко това?

— Другари, това е лудост! — заяви Пьотр Бромковский. Болнав, на повече от осемдесет години, той беше най-старият от всички и от време на време започваше да дърдори за отдавна отминалите години на идеализъм, в които членовете на КПСС действително бяха вярвали, че са водещата сила на историята. Чистките на Йосифщината бяха сложили край на идеализма. — Да, ние сме изправени пред огромна икономическа опасност. Да, сигурността на държавата е застрашена, но трябва ли да сменяме тази заплаха с още по-голяма? Помислете си само какво може да се случи! Колко време ще ви бъде необходимо, другарю министър на отбраната, за да подготвите кръстоносния си поход срещу НАТО?