— Другарю, вие нямате голям опит във външните работи и отбраната, нали? — попита министърът на отбраната.
— Никога не съм твърдял противното — отговори тревожно Сергетов.
— Тогава ще ви обясня защо предложението ви е неприемливо. Ако направим това, което предлагате, Западът ще разбере за кризата, в която се намираме. Увеличаването на вноса на нефт и неприкритите ни действия в Нижневартовск ще бъдат достатъчно ясен индикатор за това, което става тук. Така ще станем уязвими в техните очи и те ще се опитат да се възползват от тази уязвимост. Същевременно — той удари с юмрук върху тежката дъбова маса — вие ни предлагате да намалим запасите от гориво за силите, които ни защищават от Запада!
— Другарю министър на отбраната, аз съм инженер, а не войник. Вие ми поискахте техническа оценка и аз ви я дадох. — Сергетов потисна раздразнението си. — Положението е много сериозно, но не засяга стратегическите ни ракетни сили. Не могат ли те сами да ни защитят от империалистите по време на периода на възстановяване? — „Ако не могат, защо тогава сме ги създали? — помисли си Сергетов. — Защо сме хвърлили всичките тези пари за безполезни дупки в земята? Не можеха ли те да унищожат Запада десет пъти? И сега това не се оказва достатъчно?“
— А не ви ли е хрумвало, че Западът няма да ни позволи да закупим необходимото оборудване? — запита партийният теоретик.
— Че кога капиталистите са отказвали да ни продават…
— А кога капиталистите са имали такова мощно оръжие срещу нас? — намеси се Генсекът. — За първи път Западът има възможността да се справи с нас само за една година. Какво ще стане, ако решат да спрат продажбите на зърно за страната ни?
Сергетов не беше мислил за това. Последната реколта се беше оказала твърде ниска, за седми път през изминалите единадесет години, и сега Съветският съюз трябваше да внася огромни количества пшеница. При това през настоящата година единствените надеждни източници, от които можеха да се закупят такива количества, бяха Съединените щати и Канада. Лошото време в Западното полукълбо бе нанесло големи щети на реколтата в Аржентина, а донякъде и в Австралия, докато САЩ и Канада бяха регистрирали обичайните рекордни добиви. В момента във Вашингтон и Отава се провеждаха преговорите за уреждане на доставките и американците не създаваха никакви пречки. Единственият проблем беше, че високата цена на американския долар правеше зърното им твърде скъпо. От друга страна, за доставянето на такова количество зърно щяха да бъдат необходими месеци. Сергетов си помисли колко лесно можеха да се уредят някои „технически затруднения“ в зърнените складове на Ню Орлиънс и Балтимор, които да забавят или дори да предотвратят изцяло доставките в такъв критичен момент?
Той се огледа. Край масата седяха двадесет и двама души, от които само тринадесет — днес един от тях отсъстваше — можеха да вземат жизненоважни решения. Всички те мълчаливо обмисляха какво щеше да се случи, ако оставеха повече от двеста и петдесет милиона работници и селяни гладни и без осветление, а бойците на Червената армия, МВР и КГБ откриеха, че доставките им на гориво, от които зависеше тяхната подготовка и подвижност, са ограничени.
Членовете на Политбюро бяха измежду най-влиятелните в света и при това влиянието им беше много по-голямо, отколкото това на западните им колеги. Те не даваха отчет пред никого — нито пред Централния комитет на Комунистическата партия, нито пред Върховния съвет, а най-малко пък пред собствения си народ. Те не бяха се разхождали по улиците на Москва от години; вместо това ръчно изработени лимузини с шофьори ги откарваха до луксозните им апартаменти в Москва или до церемониалните им извънградски дачи. Ако изобщо пазаруваха сами, то това ставаше в охранявани магазини, до които достъп имаше само партийният елит. Тях ги преглеждаха лекари в клиники, създадени специално за партийния елит. Заради всичко това тези мъже се смятаха за господари на собствената си съдба.
Едва сега започваха да осъзнават, че като всички други хора те също се подчиняваха на съдба, която тяхната огромна лична власт правеше още по-неуправляема.
Те живееха в държава, чиито поданици изпитваха недостиг на храна и живееха в мизерни апартаменти. Единствената стока, която можеше да се намери в изобилие в тази страна, бяха плакатите и лозунгите, възхваляващи съветския прогрес и съветската солидарност. Сергетов знаеше, че някои от мъжете около масата всъщност вярваха на тези лозунги. Понякога и той им вярваше, най-вече от уважение към идеализма на младостта си. Но съветският прогрес не беше нахранил народа, а колко ли щеше да се задържи съветската солидарност в сърцата на гладните, оставени на тъмно и студено, хора? Дали тогава те щяха да се гордеят с ракетите, разположени в сибирските гори? Дали щяха да се гордеят с хилядите танкове и оръдия, произвеждани всяка година? Щяха ли да чувстват вдъхновение всеки път, когато погледнеха към небето, на което се намираше съветска орбитална станция „Салют“, или щяха да се питат с какво се храни партийният елит? Допреди година Сергетов беше шеф на Регионален комитет на партията в Ленинград и внимателно беше изслушвал разказите на подчинените си за вицовете и оплакванията, дочути по опашките, на които хората трябваше да се редят за два хляба, за паста за зъби или за обувки. Откъснат още тогава от трудностите на живота в Съветския съюз, той често се беше чудил дали някой ден бремето на обикновения работник нямаше да стане твърде непосилно. Как щеше да разбере, ако това станеше? Как щеше да разбере сега? Дали изобщо някой от по-възрастните мъже в стаята щеше да успее да разбере?
Читать дальше