Мартин Олчак - Убийства в Шведската академия

— И?

— Между тези творци има нещо общо.

— Стриндберг?

— Мда, всички са били близки приятели на Стриндберг и са създали известни негови портрети и скулптури. Тази стая е като сбирка на старата тайфа.

Той отново въздъхна огорчено.

— Ако се бях сетил за това по-рано, щяхме…

— Забрави за това — прекъсна го тя, — сега имаме друга работа.

Тя продължи през салона с предпазливи крачки, излезе в дългия и тесен коридор, мина покрай кухнята и един дрешник. Щом забелязаха двойната врата в дъното, двамата веднага се втурнаха към нея и разгледаха катинарите с шифър, които бяха монтирани един под друг по средата.

— Три катинара на обикновена вътрешна врата, доста необичайно.

Без да изпуска вратата от очи, тя кимна.

— Трябва да влезем тук.

— Да, но има един голям проблем с тази врата. Заключена е.

— Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Тя свали една бронзова скулптура от стенната ниша до вратата и кимна доволно, когато попипа острите външни ръбове на гранитната основа.

— Това — отбеляза Лео, — изглежда, е фигура на Атина Палада от Карл Елд, вероятно струва два-три милиона.

— Би трябвало да свърши работа.

Тя замахна с цялата си сила със статуята по посока на двойната врата, удари я десетина пъти, накрая дървото се напука и вратата поддаде с пращене. Лео отвори предпазливо дясното крило и понечи да влезе в скритата стая.

— Не влизай! — изсъска Клаудия и го блъсна яростно на пода.

В същата секунда се чу свистене, последвано от оглушителен трясък. Лео вдигна ужасено очи и погледна към вратата. На мястото, където току-що се беше намирала главата му, сега имаше чугунена стрела — дългото десет сантиметра острие беше проникнало през вратата, острият като шило железен връх стърчеше от другата страна. Той се изправи с треперещи крака и видя странната конструкция, която се криеше в стаята.

— Това… арбалет ли е?

— Да.

Средновековното оръжие беше монтирано на една греда на тавана и насочено към вратите, покрай стените минаваше усукан конец от ленена прежда — от вратата на стаята до спусъка на арбалета. Клаудия погледна към острата желязна стрела, а след това към Лео.

— Внимавай тук вътре — прошепна тя — и не пипай нищичко.

— Добре.

Когато влязоха през вратата, ги лъхна застоялият въздух; топлината и влагата в стаята бяха угнетяващи. От отсрещния край на помещението се разпръскваше ослепително сияние — върху касетъчния таван бяха монтирани осем луминесцентни тела с 24-ватови тръби и дузина спотове. Всички прозорци на стаята бяха закрити със зелено полиестерно платнище. Лео отметна мокрия си бретон и избърса капките пот от челото си.

— Що за място е това? Тук е почти като в тропическа гора.

— То си е тропическа гора — отговори Клаудия и махна към спалната ниша вдясно.

В дълбоката ниша бяха сложени два терариума. Единият беше препълнен с дълги по сантиметър бръмбари, които пълзяха по лиани и цъфтящи орхидеи. В другата Лео различи пет златисти жаби и веднага ги позна от снимката в извънредното издание на „Афтонбладет“.

— Дърволази.

— Да, развъждал ги е тук, в апартамента. Хранил ги е с южноамерикански бръмбари и е взимал отровния им секрет.

Петте златисти дърволаза стояха напълно неподвижни върху парче дърво в терариума и наблюдаваха двамата посетители.

— Сигурно не са получавали храна от сутринта на петнадесети май — от убийството на Соня Бергвал. Оттогава има близо четири денонощия.

— Лео — прошепна Клаудия и хвана ръката му. — Тук сме, за да спасим човек, а не жаби.

Тя продължи да се промъква през претрупаната с вещи стая — през лабиринт от стелажи и струпани кашони. Навсякъде имаше клатушкащи се купчини с книги, които се издигаха към тавана като гранитни колони в римски храм. В една от купчините Лео видя няколко от книгите, взети от Стокхолмската градска библиотека три години по-рано на името на Арвид Фалк.

— Клаудия, какво всъщност търсим?

— Ще разберем, щом го намерим.

Всеки рафт, всяка купчина, всеки кашон, всеки участък от стените — всичко в стаята отвеждаше мислите към убийствата на академиците. В един ъгъл сред мъртви мухи и мокрици стоеше сандък с газови турбини и реактивно гориво „Джет А1“ в пожароустойчиви стоманени туби, до него имаше прояден от молци дюшек и преносима химическа тоалетна. На огромна купчина в долния край на дюшека бяха струпани перуки, радиопредавател с 6 канала, мерници, дрехи, алуминиеви профили, бинокли за нощно виждане, калъпи за силиконови отливки.