Мартин Олчак - Убийства в Шведската академия

Лео взе ръката на умиращия мъж в своята, погали с пръсти грапавите му кокалчета.

— Поне вече всичко свърши. Убийствата — всичко свърши.

— Н-н-не… не е с-свършило. Има о-още един… ч-ч-човек. П-п-последен.

Клаудия стисна силно ръката му.

— Кой? Кажете, по дяволите! Кой е?

Вернер Столте затвори бавно очи, гласът му беше толкова слаб, че едва се чуваше.

— Не знам…

След това издъхна.

Мотиви на Шведската академия:

за неговото въздействащо разказваческо изкуство, което с корените си в полско еврейската литературна традиция пресъздава основите на човешката същност

18 май 2012 година

Те оставиха мотоциклета в самотната улица зад църквата „Хедвиг Елеонора“. После тръгнаха с бързи крачки покрай източното крило на Музея на армията и кея Нюбрухамнен. В тихата нощ на големия град се чуваха единствено стъпките и дишането им.

— Коя може да е последната набелязана жертва? — изпъхтя Лео.

— Нямам представа.

На кея вълните се удряха в корпусите на лодките за разходка из архипелага. От другата страна на залива Ладугордсландсвикен лунапаркът „Грьона Лунд“ почиваше в нощната си премяна, тих, черен, изоставен.

— Дали е някой от Шведската академия?

— Може би, но едно знаем с абсолютна сигурност. Убиецът ще действа бързо. Така направи при предишните убийства, по същия начин ще действа и сега. Всяка минута може да се окаже решаваща.

Улица „Страндвеген“ се извиваше покрай пристаните за лодки, след което продължаваше на изток покрай алеята с дървета. Без да промълвят и дума, те се затичаха между тъмните липи, през листата се мяркаше тухлената фасада на сградата „Бюнсов“ — на черни и тъмночервени квадрати. Когато приближиха номер 31, Лео се обърна към Клаудия и каза запъхтяно:

— Помниш ли?

— 95217.

— Добра памет за цифри.

Тя въведе кода и побутна леко масивната врата от тик. Стъпките им отекнаха върху мраморния под във фоайето, двамата минаха покрай статуите на русалки и стигнаха до асансьора. Решетката се отвори безшумно и за втори път тази нощ те се заизкачваха в асансьорната шахта на великолепната сграда от края на предишния век.

— Колко е часът?

Тя хвърли поглед към ръчния си часовник.

— Почти един и половина.

— Значи са минали три часа, откакто убиецът извърши бомбеното нападение в Карлсборг. Сега той може да се намира навсякъде в Швеция или пък в Норвегия. Или пък седи в самолет над Атлантическия океан.

— А може би е горе, в апартамента.

Когато асансьорът спря на четвъртия етаж, Клаудия отвори вратата, излезе на площадката и погледна двойните врати, които се издигаха пред тях. От задния си джоб извади ключовете, които бяха намерили в сакото на Вернер Столте, и отключи вратата. Служебното й оръжие стоеше стабилно в дясната й ръка, когато влязоха в тъмното преддверие. Тя спря на вратата на салона и показалецът й притисна леко спусъка.

— Тук няма никого — прошепна Лео до нея. — Апартаментът е празен.

— Да…

Но Клаудия не прибра своя „Зиг Зауер“, а го насочи право напред, включи кристалния полилей и влезе в осветения салон в стил ар нуво. Само след няколко крачки обърна поглед наляво, към кахлената печка.

— Той е.

На полицата имаше снимка в рамка. Показваше млад мъж с костюм на тънки райета, под бялата абитуриентска фуражка се подаваха няколко пепеляворуси къдрици. Най-долу, в десния ъгъл на снимката, беше написано с прилежен почерк: „На скъпия ни син, Фредрик, в деня на дипломирането — най-сърдечни благопожелания! Мама и татко“.

— Значи това е истинското му име. Фредрик Столте.

— Името му вече няма никакво значение — каза тя. — През последните години се е наричал Арвид Фалк, а вероятно е имал и дузина други имена.

За кратко те наблюдаваха младежкото лице, сиво пъстрите очи, които бягаха от фотоапарата, скованата усмивка. След това продължиха през пустия апартамент, покрай картината на Сорн и масата за бридж, където бяха разговаряли с Вернер Столте само няколко часа по-рано. Изведнъж Лео въздъхна отчаяно.

— Дявол да го вземе!

— Какво?

— Как не видях тази връзка по-рано!

— Коя връзка?

Той махна с ръка към скъпите предмети на изкуството, които изпълваха салона.

— Картините и скулптурите тук са дело на Андерш Сорн, Едвард Мунк, Карл Ларшон и Карл Елд. А в онзи ъгъл виси рисунка с гваш от Рикард Берг.