Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Никога не съм учил в колеж — отговори Кърт. — Записах се в армията, а там не играят бейзбол. Поне не в Ирак.

— Бил си в Ирак? — ахна Дъг Форсайт, един от върховните ни продавачи, висок, слаб тип с гъста кестенява коса.

— Да — кимна Кърт. — И в Афганистан. Всички интересни туристически обекти. В специалните части.

— Убивахте ли хора? — полюбопитства Глийсън.

— Само лошите.

— А ти лично убил ли си някого? — обади се Дъг.

— Само неколцина, които задаваха прекалено много въпроси — ухили се Кърт.

Всички се засмяха.

— Страхотно — каза Фестино, като грабна едро парче лук и го натопи в лютивия сос.

— Не съвсем — отвърна Кърт, загледа се в чашата си и замълча.

Тревър бе извадил миникомпютъра си и си проверяваше имейлите, докато отпиваше от скоча. След миг вдигна очи и попита:

— Откъде се познавате?

Намръщих се. Мобифонът, акурата в канавката, истинската история определено можеше да навреди на репутацията ми.

— Имаме общи интереси — каза Кърт. — Коли.

Този тип все повече ми харесваше.

— Коли? — учуди се Тревър, но в същия миг Кал Тейлър остави чашата си на масата и изфъфли:

— Във Виетнам наричахме специалните части „змиеядци“.

— Виетнам си го виждал само на картичка — захили се Глийсън. — Не си стигнал по-далеч от Форт Дикс, Ню Джърси.

— Майната ти — изръмжа Тейлър и допи скоча си. — Имах циреи.

— Специалните части и тюлените едно и също ли са? — попита Форсайт.

Отвърна му хор от презрителни викове. Кал Тейлър запя с треперлив тенор „Баладата на зелените барети“. Стана от стола, вдигна чашата си и поде:

— Стотина мъже ще проверим днес… но само един ще спечели зелената барета.

— Само трима — поправи го Глийсън.

— Сядай, Кал — подкани го Тревър. — Мисля, че е време да се прибираме у дома.

— Не съм си довършил вечерята — изръмжа Кал.

— Хайде, старче — побутна го Форсайт, после той и останалите завлякоха Кал до паркинга.

През цялото време Кал протестираше ожесточено. Извикаха му такси и му обещаха, че някой ще откара колата му до къщата му в Уинчестър.

Кърт се обърна към мен, когато останалите изчезнаха, и попита:

— Защо се наричате Братството? Някои от вас ветерани ли са?

— Ветерани? — засмях се. — Да не се шегуваш? Не, става дума просто за прякор. При това лишен от въображение. Не си спомням кой го измисли.

— Всички ли продавате техника?

— Да.

— И добър ли си?

— Кой, аз ли?

— Ти.

— Добър съм.

— Мисля, че си повече от добър.

Свих рамене скромно, както правеше той. Склонен съм несъзнателно да имитирам хората, около които съм в момента.

После чух гласа на Тревър:

— Стедман е добър. Просто напоследък не сключва сделки — ухапа ме той, като се настани обратно до масата. — Нали така, Стедман? Как върви сделката с „Локуд“? Май вече навлизаш в трета година. Не съм чувал за толкова дълги преговори от Парижките мирни споразумения насам.

— Изглежда добре — излъгах бързо. — Как върви твоята сделка с „Павилион“?

„Павилион“ притежаваше верига кина. Искаха да сложат плазмени телевизори във фоайетата си, на които да текат реклами за нови филми и за щандовете им за напитки и закуски.

Тревър се усмихна самодоволно.

— Върви като по вода — отвърна. — Направих презентация, в която им показах, че продажбите им на лимонада ще се увеличат със седемнадесет процента.

Кимнах и се опитах да не завъртя очи. Лимонада!

— Утре имам среща с президента им. Иска да си стиснем ръцете, преди да подпишем договора. Но сделката е готова.

— Чудесно — казах.

Тревър се обърна към Кърт.

— Е, Кърт, вие летите ли в небето?

— Да летим? — повтори Кърт с лек сарказъм. — Май можеш да го наречеш и така. Да, скачаме с парашути.

— Страхотно! — ухили се Тревър. — И аз скачах няколко пъти. Ходих с няколко приятели до Бретан през лятото, когато завършихме, и си прекарахме великолепно. Невероятно вълнение.

— Вълнение — повтори Кърт, сякаш думата му прозвуча лошо.

— Нищо не може да се сравни с това, нали? — каза Тревър. — Адска тръпка.

Кърт се облегна на стола си и се вторачи в него.

— Когато те изритат от боен самолет на десет хиляди метра височина, за да се спуснеш навътре във вражеската територия и да отидеш на разузнаване на седемдесет и пет километра североизточно от Мосул, не е точно тръпка. Носиш със себе си четиридесет кила екипировка, оръжия и муниции. Кислородната маска те заслепява, стомахът ти е в гърлото и падаш с над двеста километра в час. На тази височина е толкова студено, че очилата ти може да замръзнат и да се счупят, а очите ти да се залепят от студа. Можеш да загубиш съзнание за няколко секунди. И да умреш при падането. Ако не разпериш ръце и крака точно както трябва, можеш да се сплескаш. Или пък парашутът ти да се окаже дефектен. Дори опитните войници си чупят вратовете и умират. Това, разбира се, става само ако не те обстрелват в същото време с ракети. Тогава умираш от шубе, а всеки, който твърди, че не изпитва страх, лъже.