Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Сервитьорката, която й донесе менюто, се усмихна недоверчиво.

Кристиан дойде точно в седем, раменете му бяха просмукани от дъжда.

— Това е за теб — каза той, като седна и й подаде едно пакетче.

Това беше квадратна кутия, малко по-голяма от кутия за компактдиск и два пъти по-дълбока. Тя я отвори. Вътре имаше огърлица или по-точно плътно колие от фино сребро. В средата имаше някаква малка рисунка.

— Моят фамилен герб — каза той. — Виж. — Той й показа пръстена-печат, който носеше на малкия си пръст, гравиран със същата рисунка.

— О, Боже — възкликна тя, — не можеш да ми подаряваш това. То е наследствено бижу.

— Естествено. Затова искам да го притежаваш.

Тя извади финия полумесец от кутията.

— Прекрасно е.

— Нали нямаш нищо против да свалиш това, което носиш винаги? — попита той нетърпеливо.

— Това ли? — каза тя, ужасено докосвайки с пръсти фалшивото злато на Франк. — Не ме е грижа, дори и никога да не го видя повече!

Той се пресегна, откопча тежката верижка и пусна огърлицата на Франк в джоба си. После докосна нежно с пръсти оголения й врат, преди да постави колието около него. Той трябваше леко да го отвори, като стетоскоп, за да направи достатъчно голяма пролука. Тя почувства непознатия метал около врата си като яка и посегна да го докосне.

— Но това е много скъпо — запротестира тя. — Ти не можеш да го даваш просто така.

— Аз не го давам. Аз го подарявам на теб .

— Разбираш какво искам да кажа. Нека да го взема временно.

— Не — каза той твърдо. — Или го приемаш, или не.

Тя усети по гласа му, че ако приеме подаръка, ще приеме много повече от парчето метал.

— Следващата седмица заминавам за Европа — каза той.

— О — тя не очакваше това. — Колко дълго ще отсъстваш?

— Две седмици. Може и повече.

— На конференция ли?

— Няколко лекции. Няма значение.

— Може ли да дойда с теб?

Той й се усмихна.

— Не ставай смешна. Имиграционните няма да те пуснат обратно.

— О, вярно.

— Така че ще се видим като се върна.

— Кристиан?

— Моля?

— Когато ти преди пътуваше, докато беше женен за Стела, бил ли си й някога неверен?

— Никога — той нагласи колието й. — Казах ти вече. Аз никога не правя случайни връзки.

Тя каза набързо:

— Полицаите смятат, че ти и тя… че ти може би си я убил, нали? Затова те дадоха по новините, за да видят дали ще се издадеш.

Той махна на сервитьорката за менюто. Тя забеляза как очите му бързо се плъзнаха надолу по тялото на момичето. Това не беше прикрит поглед, а по-скоро открита преценка. Когато сервитьорката пак дойде, той повече не я погледна.

— Полицията ли? Естествено, че ме подозират. Статистически съпругът винаги е най-вероятният престъпник. А те бяха твърде глупави и твърде лишени от въображение, за да преследват някой друг.

— Ти обичаше ли я?

— Да, обичах я. Но сега съм щастлив, че е мъртва. Това не е хубаво да се признава, нали? — Той плъзна пръстите си между нейните. — Ако Стела беше все още жива, аз нямаше да съм тука с теб. Достатъчно въпроси засега. Нека да поръчаме нещо.

— Има и още нещо — каза тя. — Момиче на име Бърнс. Джейн Бърнс.

Той се намръщи.

— Тя каза, че сте били сгодени.

— О, разбира се. Джейн. Но това беше много отдавна и ние никога не сме били сгодени. — Той се разсмя, развеселен от някаква мисъл. — Тя беше лабилна. Откъде знаеш за нея.

— Приятелка е на моя позната — промърмори Клер.

Малко преди да напуснат ресторанта, тя се извини и отиде до тоалетната.

Когато се върна, той каза:

— Полата ти е цепната.

Тя погледна надолу към разпрания си подгъв.

— Закачих я за вратата. Ще тръгваме ли?

В наблюдателната камионетка Франк чу шум от течаща вода, кънтеж и банално бъбрене на две жени, оплакващи се от годините си.

— Тя ни остави в тоалетната — каза той уморено.

— А какво става с камерата? — попита Позитано. Техникът я фокусира. Появи се дамска обувка и шумът от течаща вода изпълни слушалките им.

— Изглед от кошче за боклуци — предположи техникът. Една ръка ги взе, раздруса ги и ги пусна в синтетична торба за отпадъци.

— Това вероятно е чистачът в тоалетната — допълни той услужливо.

— Какво ще правим сега? — попита Позитано.

— Нищо — отвърна Франк. — Ние знаем къде са отишли.

Независимо че не бяха далече от апартамента на Кристиан, те прогизнаха от проливния дъжд. Той отиде да потърси сухи дрехи и шампанско, докато тя се разхождаше из стаята, докосвайки внимателно вещите в нея. Апартаментът беше просторен и тъмен, пълен с марокански антики, стари книги с кожени подвързии, няколко произведения на модерното изкуство — повечето голи жени — и много лавици с френска и испанска литература. Той беше пропит със застоял мирис на кедрово дърво и кожа, примесен с аромат на подправки.