Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Но Виктор продължаваше да мълчи.

В друга стая в същата сграда д-р Кони Литмън и Франк Дърбън седяха един до друг пред компютъра, като наблюдаваха редовете от текста, плъзгащи се надолу по екрана.

— Добре се справя — каза накрая Кони. — Тя изгражда мотивацията и мястото на действие, като едва забележимо се обръща към ментора си да й подскаже какво да прави или причината, поради която да се отдръпне, ако навлизането в нещата стане много бързо.

— Аз ти казах, че тя може да импровизира по-добре, отколкото просто да фантазира глупости.

— Ако тя все още импровизира — отговори Кони.

Минаваше полунощ, когато тя излезе от сайта. Очите й бяха възпалени, а от писането на клавиатурата я боляха китките.

Когато минаваше покрай отворената врата на д-р Литмън, чу как психиатърката я повика. Кони седеше на бюрото си, обградена от документи. От цигарата върху пепелника тънка струя дим се вдигаше към фунията на настолната лампа.

— До късно работиш, Клер.

— Изгубих представа за времето.

— Нали знаеш, че не плащаме извънредни часове — д-р Литмън извади един плик. — Но все пак плащаме. Ето заплатата ти за първите две седмици в аванс.

— Това чек ли е? Само че аз нямам банкова сметка.

— Знаем. Не се притеснявай. Две хиляди долара в брой.

Д-р Литмън изчака, докато стъпките на младата жена заглъхнат в дъното на коридора, преди да отвори пак папката, по която работеше.

Папката беше надписана: „Клер Роденбург: психологически профил“.

Когато Клер се прибра, Беси още не се бе върнала от театъра. Погледна часовника си — минаваше един часа. Възможно е нейната съквартирантка да работеше над адреналина си в някой бар.

Клер извади от плика си хиляда долара и ги разпръсна по възглавницата на Беси. Банкнотите още миришеха на цигарите на д-р Литмън. На последната от тях Клер написа с червилото, което взе от тоалетната масичка на Беси „наем“.

Когато поставяше червилото обратно, забеляза смачкана визитна картичка между шишенцата с грим. Единият й край беше откъснат. Тя взе визитката и я приглади.

Сдружение Голд

Адвокат в Музикалната индустрия

Беше посочен адрес в Атланта.

Ти сигурно бързо го изработи, Алън.

Преди всичко аз съм адвокат. Работата ми е да разбера кога свидетелят не казва истината.

Въздишайки, тя извади още петстотин долара от плика. След това преписа адреса му отпред и го залепи. На гърба му написа: „Надявам се, че със съпругата Ви всичко е окей.“

На седем мили оттам, на другия бряг на реката, детектив Дърбън очакваше провал.

— Победи ме — каза той.

Марк Позитано беше този, който обърна играта.

— Дама пика, петица спатия, десетка спатия — каза той, като обръщаше картите на масата.

Франк потрепери. От другата страна на масата Еди Лоуъл, слаб мъж около петдесетте, с остатъци на посивяла коса там, където още не беше изтъркана от лейтенантската му фуражка, звучно се засмя.

— Спечели, а Франк?

— Семейна касичка — с отвращение каза Франк. — Аз спирам.

— Аз вдигам пет — каза Уийкс.

— Като назоваваш ставката — промърмори Еди.

— Не съм ли? — попита Уийкс.

— Всъщност да. Пет долара не е залог. Пет долара — само билет за зрители.

— Петнайсет долара — ядно каза Уийкс. През масата Еди срещна погледа на Франк. Нищо не се промени в лицата на двама мъже, но даже моментното изражение беше достатъчно да им стане ясно, че мислят за едно и също.

— Вдигам с още петдесет — каза Франк. Две минути по-късно, когато той успешно се справи с останалите спатии, Уийкс невярващо се облещи към своите пари, които изчезваха в горния джоб на Франк.

— Блъфира с бавна игра — каза Еди. — Специалитетът на Франк.

— Аз съм дотук — угнетено каза Уийкс. — Загубих достатъчно за една нощ.

Еди се прозина.

— Аз също. Благодаря за играта, момчета.

На Франк му се искаше да каже: „Още една игра?“ Но замълча. Това е едно от нещата, които научаваш, когато играеш покер. На никого не казваш какво точно искаш.

И когато мисълта да си ходиш у дома е като мисълта за разходка под студен дъжд, то не казваш нищо. Просто се усмихваш и казваш: „До утре, момчета. Ще се видим сутринта“.

Далеч от улиците на Сохо, Кристиан Воглер също не спеше. Облечен в копринен халат, с лице, осветено от студеното бяло сияние на монитора, той удряше и натискаше по клавиатурата.

През един интервал от време думите му бяха изпратени на хиляди мили по влакната на оптическия кабел, осъществяващ неговата Интернет връзка, после друг интервал, през който отнякъде другаде по света се осъществяваше друга връзка. Байтовете данни се преобразуваха на екрана на неговия компютър в думи, образи и мисли.