Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Клер рязко изключи монитора.

Не мисли. Играй.

Секретарката все още я нямаше. Клер извади купчина писма от принтера. Секретарката беше чернокожа, към петдесетте и дебела. А и гласът й е… какъв беше гласът й?…

Клер зае леко приведена стойка и влезе с полюшваща се походка в кабинета. Франк гледаше навън през прозореца. Д-р Литмън издухваше колелца дим и потропваше с елегантната си обувка.

— Ще подпишете ли това, д-р Литмън? — обърна се към нея Клер или, по-правилно, секретарката.

Психиатърката махна с жест на раздразнение.

— Вече съм оправила днешната поща — тя посегна да я вземе и тогава погледна на ръката, държаща писмата, а после вдигна поглед към лицето на Клер.

— Диетата ви се отразява добре, Джойс — промърмори тя. — Добре, добре.

Франк откъсна погледа си от прозореца. Когато видя, че това е Клер, очите му светнаха.

— Съгласна съм — най-сетне каза д-р Литмън. — Кажи й го. Няма да навреди.

— Някъде преди един месец — каза Франк — попитах д-р Литмън дали е възможно да се организира операция — той направи пауза, като търсеше подходящите думи — тайна операция, в която заподозреният ще покаже дали има психологическия профил на убиеца, когото търсим. Д-р Литмън мисли, че той може да бъде убиецът, ако има достатъчно доверие в човека, на когото се представя.

— Теоретически — д-р Литмън промърмори от бюрото си. — Казах, че това е възможно теоретически .

— Имате предвид, нещо като хващане в капан? — попита Клер недоверчиво.

— Не този вид хващане в капан, с който вие се занимавате — отговори д-р Литмън. — Това ще бъде доста по-сложен процес. Представям си го като серия от засади и примки. Заподозреният ще трябва активно да се измъква от самообвиненията без какъвто и да е подтик от страна на примамката, естествено, а в същото време ще трябва да избягва различни уловки или действия. И това ще премахне от него всяко подозрение. Разбрахте ли?

— Струва ми се, че се опитвам — сладко отговори Клер.

Начинът, по който психиатърката говореше с нея, беше малко пренебрежителен и надменен, само малко.

— Ние потърсихме някои кандидати, — каза Франк — преди всичко жени, по очевидни причини. Оперативни полицейски служителки, работещи под прикритие. Кони не… Ние не мислим, че вече сме намерили подходящия човек.

— Няма да е лесно. На примамката ще се наложи да дописва сценария в течение на операцията — каза д-р Литмън.

Франк се обърна към Клер:

— Къде си сега?

Тя веднага отговори:

— На улицата.

— Накъде води улицата?

— Към златарски магазин.

— Защо отиваш там?

— За да продам короната си.

— Защо искаш да продадеш короната си?

— За да купя кану.

— За какво ти е кану?

— За да се върна в Китай.

— Да, да — прекъсна ги психиатърката нетърпеливо. — Тя има дар-слово, талантлива е, но това са талантливи безсмислици . Нашата примамка трябва да знае какво прави.

— Ти ще трябва да я научиш — каза Франк.

Клер наруши мълчанието първа:

— Ей, я почакайте малко. Защо трябва да се забърквам в подобно нещо?

— Граждански дълг? — промърмори той. Когато тя не отговори, той продължи: — Тогава пари. Ще получаваш заплата на детектив дотогава, докогато си необходима.

— Искам зелена карта — бавно отговори тя.

— Това е от компетенцията на имиграционните власти…

— Зелена карта и заплата. Това е цената ми.

— Ако мога да прекъсна вашите пазарлъци за момент — обади се зад тях д-р Литмън. — Няма да има никаква зелена карта, защото няма да има никаква операция.

Те се обърнаха към нея, а тя ги гледаше от бюрото си.

— Този въпрос въобще не се разисква — подчерта тя.

Кони Литмън дълго се вглеждаше в Клер. Доста дълго. И постоянно палеше нова цигара.

— Разкажи ми за семейството си — каза тя, с уста, пълна цигарен дим.

Беше девет сутринта на следващия ден. Д-р Литмън неохотно беше променила плановете си. Намерението й, както го обясни на Клер, беше да проникне в главата на момичето и да се разрови в нея, за да разбере доколко е издръжлива в действителност тя.

— Освен ако не се съгласиш да бъдеш подложена на хипноза — каза тя замислено. — Ще се справим по-бързо със задачата, ако се съгласиш.

— Не — отговори Клер. Тя все още не знаеше доколко може да се довери на докторката.

— Семейството ти — пак повтори д-р Литмън.

— Родителите ми се разделиха, когато бях на четири години — каза накрая Клер. — Майка ми се опита да ме гледа, и не се справи. Затова се наложи да замина при баща си в Лондон.