Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Клер взе кърпата и издуха носа си.

— Хайде — изправи се д-р Литмън, — да излезем да се поразходим. Трябва да подишам въздух.

В нейния случай „въздух“ означаваше цигарения дим.

Разхождаха се бавно. Независимо че бе рано, беше потискащо горещо.

— Това, което правеше, беше ли честно ? — попита д-р Литмън.

Клер сви раменете:

— Животът не е честен . Кръшкащите мъже са навсякъде. Ако съм получавала пари, за да помогна на жените им, какъв е проблемът?

Психиатърката спря и стъпка фаса от цигарата си. Несъзнателно тя лапна друга и се потупа по джоба.

— По дяволите. Забравих запалката си. Ти имаш ли…?

— Разбира се — Клер извади кутия кибрит от „Роялтън“. Понеже другата жена не посегна да я вземе, тя сама я отвори и запали една клечка. Д-р Литмън задържа китката й, за да запази пламъка. Палецът й се плъзна под широката каишка на часовника на Клер, напипа по-твърда плът и се стегна.

— Може ли? — попита тя с цигарата в устата, като обърна ръката й така, че да я разгледа отблизо. След миг погледна Клер.

— А това ? — попита тя. — Това беше ли честно ?

Клер се дръпна.

— Паднах върху едно стъкло.

— И с двете китки?

Ядосана, Клер пусна кибрита в джоба си. Д-р Литмън невъзмутимо извади запалка и си запали цигарата.

— Аз наистина трябва да знам всичко — каза тя меко, сякаш за да се извини.

— Случи се като снимахме филма — въздъхна Клер — този, за който пишат във факса ви. Той беше… добре, ще го познаете, ако ви кажа името му. Той беше звезда, много богат: без него филмът никога нямаше да стане. Беше известен, много красив и всичките знаеха, че беше най-щастливо жененият артист в шоубизнеса. Ето защо, когато той се влюби в мен, аз знаех, че това е сериозно — тя горчиво се изсмя. — Това беше преди да чуя фразата, която ползват в киносредите. НСН, скъпа. Не Се Надявай.

— И?

— След седем седмици съпругата му… както и да е, мисля, че до нея стигнаха слуховете. Или той просто я е използвал. Тя внезапно се появи в сериала, помъкнала със себе си и четирите му деца. И изведнъж аз трябваше да пробвам костюмите, да правя повторения на отделни сцени, технически репетиции със сценичните работници. Накратко, трябваше да ме откъснат от него.

— И тогава ти реши да му покажеш, че за тебе всичко това не беше просто игра.

— Нещо такова — независимо от жегата Клер трепереше.

— Беше страхотна бъркотия. Бях в болница един месец. Задраскаха ме от сценария. И накрая разбрах, че съм безработна. Извърших най-тежкия грях — не постъпих професионално.

— Благодаря ти, Клер — каза тихо д-р Литмън. — Това е всичко, което трябваше да знам.

Когато се върнаха, Франк ги очакваше на рецепцията.

— Как мина? — попита той.

Клер очакваше, че психиатърката ще иска да поговори с него на четири очи. Но д-р Литмън изведнъж каза сухо:

— И така, тя е неуверена, импулсивна, отчаяно търси някой авторитет и независимо от това, че упорито се старае да го намери, копнее за одобрение, като наркоман за дозата си. Какво мога да кажа, Франк? Тя е актриса — тя въздъхна. — Разбира се, не в общоприетия смисъл на думата. Ако все пак искаш да знаеш дали според мен тя може да го направи, то аз мисля, че това е възможно. Тя бързо научава, твърда и очарователна е. Но независимо от добрата ми преценка, това ще бъде само загубен опит.

Клер седеше на бюрото в офиса. В едната ръка с химикалка, а в другата с купчина документи.

Попълваше формуляри. Множество формуляри.

Писмено отказване от правото за лично осигуряване, разрешение за поставяне под наблюдение, поверителни съглашения. Формулярите за попълване на формуляри. Формулярите, в които тя се подписваше под това, че дава съгласието си доброволно и в пълно съзнание, че това ще опропасти живота й. Формулярите, които осигуряваха правото й на адвокат, който ще й обясни как да попълни други формуляри.

Тя ги попълваше, като подписваше всяка страница там, където се изискваше.

— Добре дошла в лагера за новобранци. Сега задникът ти ми принадлежи — промърмори д-р Литмън, като събираше формулярите от бюрото.

Това беше най-гадната интерпретация на Дензъл Вашингтон, която Клер някога бе чувала.

Занятията започнаха в голямата празна зала навътре в сградата.

— Първо урок по история — каза Кони. — Да погледаме някои чудовища.

Осветлението угасна. Психиатърката натисна дистанционното, което държеше в ръка. Димът от цигарата й минаваше през лъча на прожекционния апарат и замъгляваше образа на екрана.