Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Клеър направи гримаса.

— Защо не го арестувахте?

— Момичето не направи оплакване навреме. И ако този я е дрогирал, това, което е видяла, може да се окаже халюцинация. Една силна адвокатска защита в съда ще я направи на нищо.

Той пъхна пръстите си в отвора на кутията с кола и започна да го разширява.

Клер направи безпомощен жест.

— Какво мога да направя аз?

— Можете ли пак да си припомните разговора с него? Стихотворението и така нататък?

— Естествено. Много често си го представям оттогава.

— Ние имаме човек, който се занимава с миналото на Воглер, с неговата самоличност и всичко свързано с него. Психиатър. Бихте ли дошли да поговорите с него?

— Кога?

— Нека да е сега.

— Добре, но… — тя се поколеба и погледна назад към залата за репетиции. Когато той пак заговори, гласът му беше твърд.

— Това е много важно, Клер.

Направи й впечатление, че я назова с малкото й име.

— Това е защото… как мога да бъда полезна? Той въобще не се интересува от мен и няма какво да ми каже.

— Защо си тръгна той?

— Какво?

— Воглер. При разговора с него сте забелязали, че той сякаш е бързал за някъде. Ето това ме смущава. Защо ще бърза да си тръгва за вкъщи, когато жена му я няма? Защо ще прекъсва разговора си със симпатично момиче в бара, което му говори за френска поезия, сякаш тя върши нещо нередно?

— Мисля, че му дотегнах.

— Добре, възможно е. Това е първата версия.

— Коя е втората?

— Може би той е прекъснал разговора, защото е сметнал, че е казал прекалено много.

Те взеха такси. Франк посочи адреса в Куинс. Шофьорът — пуерториканец — помоли да му показват маршрута, щом минат на другия бряг на реката.

— Нелегални имигранти — промърмори Франк под носа си.

Тя почувства, че я гледа.

— Ето — каза той, като извади едно листче хартия от джоба си и й го подаде.

Тя го разгъна. Беше фотокопие на нейната имиграционна карта с изтекъл още миналата година срок. Цел на визитата: туризъм. Продължителност на визитата: шестдесет дни.

— Имам по-хубави неща, за които трябва да се безпокоя — каза той.

— А ако не се бях съгласила да дойда с вас, щяхте ли да имате още от тези хубави неща?

Той сви рамене.

Шофьорът изключи климатика, за да пести гориво. Седяха и се потяха на седалките от изкуствена кожа, докато пристигнат.

Ниска, дълга сграда, още един грозен офис на улицата, пълна с грозни офиси, и полупразен паркинг. Но тя забеляза, че това е единственият офис в сградата без емблема на компанията.

Той я записа на рецепцията и я поведе надолу по дълъг влажен коридор. Имаше слаба миризма, която тя веднага почувства.

Миришеше на болница.

В края на коридора ги посрещна огромна черна жена, която прошепна нещо на Франк.

— Насам — каза той и отвори вратата.

Стаичката беше малка и гола, като килия. На металната масичка имаше нещо подобно на портативен телевизор.

Франк го включи. Тогава тя разбра, че не беше телевизор, а монитор за предаване в ограничен периметър. Образът беше на „снежинки“. Първо си помисли, че гледа нещо, заснето по-рано в същата стая. Мебелите бяха същите. После забеляза, че стаята на екрана е по-голяма от тази, в която бяха.

Франк нагласи джойстика и картината се задвижи.

— Камерата е от другата страна на тази стена — каза той, като усили звука.

Сега тя разбра, че това е стая за наблюдения.

В другата стая имаше двама души. Елегантно облечена жена към четиридесетте, със завързана отзад коса и двадесетгодишен мъж, с хитро лице на невестулка. Те се гледаха един друг.

— Как съм облечена? — пита жената. Гласът й е нисък и дрезгав. Глас на пушач.

— С бикини — смотолеви мъжът. — Бели бикини. И пола. Къса пола. Блуза, която се закопчава.

Това не беше вярно. Жената беше с костюм. Клер погледна към Франк за обяснение, но той само кимна към екрана.

— Къде съм? — попита жената.

Мъжът отговори:

— На спортна площадка.

— Виждаш белите ми бикини под полата?

Той кимна рязко.

— И това как те кара да се чувстваш? — попита меко тя.

Той облиза устните си.

— Възбуден.

— Приятно е, нали?

— Да — прошепна той.

— Аз се обръщам. Виждам колко си възбуден. И тогава какво?

— Усмихваш се.

Тя кима.

— Естествено. Усмихвам се.

— Знаеш как ме караш да се чувствам. Желаеш го толкова, колкото и аз.

— И…?

— Хващаш ме за ръка и ме водиш зад храстите.

Той преглъща.

— Ти носиш бели чорапи. Виждам, че са мръсни. По тях има кал. Нали ти казах, че ще се изцапат?