Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

— Какво е това?

— Това е съставка на крем за овлажняване. Предполагам, че е възможно убиецът да го е нанесъл с ръката си като овлажняваща смазка. Трябва допълнително да проверите в хотелската стая за тоалетни опаковки, за да видите дали не липсва някоя от тях.

— Ще го направим — каза Франк.

Сега, когато тялото беше измито, на вътрешната страна на бедрото се забелязваше малък кръгъл белег, не по-голям от десетцентова монета. Появи се релефно кръгче върху твърдата бяла тъкан, като излъскана месингова монета.

— Какво е това? — попита Франк. — Убиецът ли го е направил?

— Не. Този белег е отпреди години.

— Имате ли някаква идея как се е получил?

— Може би неправилно е слизала от мотоциклет и се е изгорила в капака на двигателя му. Или нещо е залепнало на кожата й от някое барбекю; това е точно под линията на бикините. — Доктор Линг сви рамене и се върна към работата си.

Ножиците, с които тя разрязваше гръдния кош, бяха големи колкото градински, и й костваше голямо усилие да ги затваря.

Франк застана отзад. Засега още нямаше миризма. Леденият въздух, който излизаше от бръмчащия грамаден климатик, струеше над главите им.

Патологът си сложи маската и извади от коремната кухина вътрешностите и безкрайните сиви тънки черва, между които имаше и други, по-ярко оцветени органи. От време на време с умело движение на скалпела тя изрязваше някой от тях и внимателно го подаваше на асистента си.

След няколко минути спря и тръгна към пейката, където бяха наредени изрязаните органи, очакващи следващата дисекция.

— Странно — каза тя, сваляйки защитната си маска. — Тук нямаме пълен комплект.

— Моля? Не ви разбирам.

— Липсва далакът. Не е много атрактивен орган. Единственото, което прави, е да създава червените кръвни телца, но не бихте искали да останете без него, нали?

— Той… взет ли е?

— Мисля, че може да се допусне като вариант. Няма операция, която може да обясни отсъствието му.

Патологът и детективът се спогледаха за кратко. Каквото и да искаше да каже всеки от тях, за каквото и да мислеха, тук не беше нито мястото, нито времето да го разискват. Доктор Линг се върна при тялото и продължи да се занимава с гръдния кош, като го разсичаше и разрязваше. Когато тя се изправи, Франк можа да види цялата картина на дисекцията до бялото на гръбначния стълб.

„Изглежда професионално“ — помисли той.

Доктор Линг застана до главата и направи разрез през слепоочието. Тя свали парче кожа, откривайки част от черепа с цвят на слонова кост, направи го по-перфектно от камериерка, оправяща легло.

— Сега трябва да излезете — каза тя, като пак си сложи маската. — Можете да гледате през прозореца.

Близо до нея на масичка с колелца бяха подредени комплект електрически инструменти. Тя избра дисков циркуляр със ситни зъбци и натисна бутона. Чу се стържещ звук от електромотора, който направи невъзможен по-нататъшния разговор. В следващия миг из въздуха се завъртя вихрушка от костен прах.

Клер казва:

— Аз съм в кутията.

— Кой те сложи в кутията?

— Баща ми.

— Какво още има в кутията? — младият мъж, който задава въпроси, седи срещу Клер, плътно до нея, краката му са преплетени в нейните.

— Плъх — отговаря тя.

— Какво носи плъхът?

Тя се замисли само за секунда:

— Диамантен пръстен.

— Откъде е този пръстен?

— От една прекрасна жена.

— Какво още има плъхът?

— Нож.

— Къде забива този нож?

— В корема ми.

— Какво излиза от дупката?

— Сняг.

— Какво става със снега?

— Баща ми го пие.

Прекосявайки стаята за репетиции, Пол плесна с ръце и ги прекъсна:

— Не е лошо. Но, Клер, ти пак мислиш прекалено дълго. Колко пъти да ти казвам? Не мисли, просто кажи първото, което ти дойде на ума.

— А не може ли да направят повече с идеята за кръга? — предложи друг студент. — Иначе упражнението изглежда донякъде провалено в този момент.

— Аз съм съгласен — каза Пол. — Разменете си местата, Клер. Ти ще задаваш въпроси на Кейт.

Актьорският клас се провежда в голяма отделна репетиционна стая близо до университета. Присъстват около дузина студенти и Пол.

Тя си спомня прослушването при него преди четири месеца. Тези курсовете бяха най-доброто от всичко и със страшно много желаещи. Даже и да можеше да плати непосилната такса, знаеше, че влизането в този клас щеше да бъде много трудно.

Беше подготвила монолог — Брехт или Тенеси Уилямс, от известни литературни произведения — и седеше нервна навън пред стаята на прослушването, встрани от Лафайет, очаквайки реда си заедно е всички очарователни нюйоркски красавици, самоуверени, стройни същества, отблъскващи я с поглед. Когато най-сетне редът й дойде, тя влезе в стаята за репетиции, намирайки я абсолютно празна, само с едно човече, подобно на джудже, в черна тениска. Той седеше на единствената мебел в стаята — бяла маса, като си играеше с пластмасова лъжичка за кафе.