Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Пристъпи през входа с приготвени за стрелба пистолети. Дишането й дрезгаво отекваше в празния коридор.

Нищо не помръдваше.

За момент замръзна на място, несигурна в коя посока да продължи. После видя сивите струйки дим, виещи се изпод една врата вляво.

Юлия!

Побягна, овладяна от внезапен пристъп на страх. Прибра единия пистолет в джоба, сграбчи дръжката и рязко отвори вратата.

Димът изпълваше стаята, притисна я и полепна по нея. Острата миризма на горящи химикали защипа носа й. Прикри уста с ръкава на шлифера си, пое дъх и изтича в стаята, като отчаяно се мъчеше да открие сестра си.

По пода танцуваха пламъци и ближеха разлятата върху плочките течност. Задната стена гореше. Няколко стъкленици по полиците бяха експлодирали.

Бързият оглед установи, че Юлия не е в помещението. Загледана в огнения ад, който продължаваше да набира сила, Наташа си помисли, че може би нападателите са отвлекли сестра й. Надяваше се да е така.

Надеждата й умря, когато направи още няколко крачки и видя Юлия да лежи на пода. Кръвта, която капеше от главата й, държеше огъня настрана.

Не!

Наташа изтича към сестра си. Един поглед върху ужасната рана в главата й бе достатъчен да разбере, че Юлия е изгубена.

Сълзи от мъка и от горящите химикали премрежиха зрението й и Наташа се отпусна на пода до тялото на сестра си. Танцуващите пламъци се отразяваха в гладката локва кръв. От високата температура червената течност бе почерняла по краищата.

Наташа остави пистолета на пода и прегърна главата на Юлия. Плачеше и си спомняше за всички онези сутрини, когато баща им отиваше на работа и оставаха само двете. Ако не беше Юлия…

Вратата зад нея изскърца.

Наташа рязко се извъртя, сграбчи пистолета и го насочи към тъмните фигури, които влязоха в помещението. Мъжете бяха облечени в униформите на университетската охрана.

— Аз съм инспектор Сафарова от московската полиция на висок глас каза Наташа.

— Инспекторе, аз съм Пьотър Патрушев — отговори един от мъжете. — Охранявам института.

— Горе ръцете.

Мъжът се подчини.

— Трябва да излезете оттук. Обадих се на пожарната, но тези химикали…

— Ела насам. Да видя картата ти. Използвай само едната си ръка.

Патрушев приближи и показа личната си карта, закачена с клипс на ревера на куртката му.

Заслепена от сълзите и химикалите, в борба с физическата и емоционалната болка, която я разтърсваше, Наташа едва различаваше малкия правоъгълник. Усети, че мъжът не представлява заплаха, и реши да се довери на инстинкта си.

— Трябва да я махнем оттук — каза тя.

Двамата заедно вдигнаха тялото на Юлия и го изнесоха навън, преди огънят да ги погълне.

Пожарникарите отнесоха тялото до линейката. С усилие на волята Наташа се стегна и отстъпи от бездната на отчаянието. Сцената тук изглеждаше като многото други, които бе виждала из цяла Москва. Уреждащи сметките си мафиоти, сблъсъци между наркопласьори и лов на убийци — всичко това се смесваше в един сюрреалистичен коктейл, от който главата й бе на път да се пръсне.

Полицаите пристигнаха заедно с пожарната, но останаха извън оградения от огнеборците район. Неколцина вече бяха започнали да разпитват свидетелите.

Наташа седна до Юлия. Беше сигурна, че убийците на сестра й са се измъкнали.

Огънят обхвана и първия етаж, но силните водни струи постепенно го накараха да отстъпи.

Иззвъня мобилен телефон.

Наташа автоматично бръкна за своя, но щом го извади, видя, че не звъни той. Обърна се към Юлия. Острият звук идваше от лабораторната престилка на сестра й.

Извади сателитния телефон и прикри слушалката с тяло.

— Ало?

— Юлия? — Гласът беше характерен, говореше с лек акцент.

— Кой се обажда? — попита на руски Наташа.

— Томас Лурдс — отвърна гласът. — Извинявай, че се обаждам по това време, но е важно. Току-що видях цимбала, върху който работиш. Свързан е с един артефакт, на който попаднах наскоро.

Мъжът се поколеба.

Наташа се насили да запази спокойствие. Човекът от другата страна не звучеше като някой от онези, които бяха убили Юлия. А името му май й беше познато. Сигурна беше, че сестра й го е споменавала.

— Искам да ти кажа, че артефактът може да е свързан с опасност — продължи мъжът.

— Извинете — каза Наташа. — Как казахте, че ви е името?

Лурдс не отговори веднага.

— Вие не сте Юлия — обвинително рече той.

— Казвам се Наташа Сафарова. Аз съм…

— Сестрата на Юлия — довърши Лурдс. — Тя често говори за вас.