Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Лесли се поколеба.

— Мислиш ли, че прилича на онзи върху звънеца?

— Прилича на надписа върху звънеца.

— Ще трябва да ти се доверя. Ти си специалистът.

— Така е — съгласи се Лурдс. Впери поглед към знаците върху цимбала. Не можеше да ги разчете, също както онези от звънеца.

Стана и отиде до раницата си, която лежеше на стола до леглото. Затършува в нея и извади мобилния си телефон и малък телефонен указател. Затърси името на Юлия Хапаева. Имаше два номера — домашен и сателитния, който ползваше в работата.

Предположи, че покрай находката Юлия сигурно още работи въпреки късния час. Набра служебния номер.

Обърна се към монитора и се загледа в двете изображения. Нямаше съмнение, че надписите си приличаха. Какъвто и да беше използваният език, предметите имаха обща история.

Телефонът продължаваше да звъни, но никой не вдигаше.

Рязан, Рязанска област

Русия

19.08.2009

Юлия се протегна и гръбнакът й изпука. Много хора си мислеха, че най-трудната част от работата на археолога е копаенето. Изравянето на артефакти от земята обаче беше истинско удоволствие в сравнение с това да седиш зад бюрото и часове наред да си блъскаш главата над тях.

Трябва да си починеш и да ги погледнеш на свежа глава. Знаеше, че е така. Беше останала тук възможно най-дълго, но вече наистина се бе преуморила. Не си спомняше друг път да е блокирала до такава степен.

Реши да се обади вкъщи и да се прибере. Взе цимбала от масата и тръгна да прекоси помещението, за да прибере находката в шкафа.

И тогава видя застаналия на прага мъж.

Рязко спря и го зяпна. Веднага я обзе страх от размерите му и грубата му физиономия.

— Говорите ли английски? — попита я той на родния й език.

— Кой сте вие? — остро отвърна Юлия. — Как стигнахте тук?

Мъжът се усмихна, но лицето му не изглеждаше дружелюбно. Усмивката му беше студена като на хищна акула.

— Говоря малко руски, но не достатъчно, да проведем разговора, който искам — каза той и пристъпи напред.

Юлия направи крачка назад.

— Вие сте професор Хапаева, нали? Вие пускахте обяви в интернет за това нещо? — попита мъжът и кимна към цимбала в ръцете й.

— Махайте се оттук, преди да съм извикала охраната — отвърна Юлия, като се мъчеше гласът й да прозвучи решително.

Мъжът не й обърна внимание и посегна към цимбала.

Юлия отново отстъпи назад. Не й оставаше много място за маневриране.

Изведнъж в ръката на мъжа се материализира пистолет.

В същия миг отвън прозвучаха приглушени изстрели. Юлия знаеше какво представляват резките звуци. И преди беше имала вземане-даване с оръжия. Наташа се бе опитала да я научи да стреля, но Юлия се оказа безнадежден случай. Накрая се разбунтува и заяви, че дори и да се научи да използва пистолет, никога не би държала оръжие в дома си при децата.

Разнесоха се още изстрели.

Мъжът заговори на италиански, но пистолетът в ръката му не трепна нито за миг.

Юлия успя да разпознае езика, но не и да разбере какво казва. Отначало си помисли, че мъжът говори на нея, но после забеляза тънкия колкото молив микрофон на бузата му.

— Коя е жената, която излезе от сградата? — попита той.

Наташа! Кръвта се смрази във вените й и сърцето й прескочи.

— Коя е тя? — Мъжът пристъпи напред и я сграбчи за ръката.

Цимбалът едва не се изплъзна от ръцете й. Улови го в последния момент.

Отново проехтяха изстрели.

— Коя е тя? — Мъжът насочи дулото към лявото й око.

— Сестра ми — изграчи Юлия. Чувстваше се ужасно, че я издава, но отчаяно жадуваше отново да види децата си. Не искаше да растат без нея. — Наташа. Тя е полицейски инспектор. — Събра целия си кураж. — Вече сто на сто е уведомила полицията.

Мъжът изруга и грабна цимбала от ръцете й.

Юлия си помисли, че може да се махне, че думите й и оръжието на Наташа са го подплашили. Дори когато светлина от дулото я ослепи и главата й отлетя назад към стената, тя си мислеше, че ще се измъкне от всичко това жива.

После пустотата я погълна и всичко потъна в мрак.

Наташа Сафарова тичаше в тъмното, а сърцето й биеше като пневматичен чук. Онези мъже бяха дошли за Юлия. Тази мисъл направо крещеше в главата й.

Куршумите свистяха в нощта и се забиваха в земята и дърветата около нея, докато спринтираше обратно към сградата. Тичешком презареди оръжията си и пъхна левия пистолет в джоба на шлифера, за да може да използва сателитния си телефон.

Набра спешния номер на полицията.