Ник Пиццолато - Галвестън

— Слушайте. Това момиченце… Ако нещо… Не знам. Вие всички ще се погрижите за нея… Нали?

Тя вирна глава, сякаш я бях засегнал.

— Какво?

Моторът на Трей привлече вниманието ми. Без да усетя, нощта бе приближила и ние стояхме в синкав, сгъстяващ се здрач.

— Колко е часът?

— Осем без петнайсет. Какво казахте току-що?

— Нищо. Имам среща.

— Значи детенцето пак остава при нас?

— Мога да я взема с мен, предполагам. Но нямам повече права над нея от вас. — Подадох й четирийсет долара. — Ето. За вечеря. Или за развлечения. Ако Роки не се върне до утре, ще измислим нещо.

Тя не се поколеба да вземе парите, сгъна банкнотите и ги мушна в предния джоб на джинсите си.

— Тя невинаги е щастлива. Малката.

— Какво?

— Тифани. Невинаги е усмихната. Понякога се сърди. Как само се сърди. Хвърля храната си, а после плаче заради това. Иска нова, гневи се. Сепва се, ако направиш рязко движение. Знам… вече ви казах.

Изобщо не се сетих какво да отвърна. Просто кимнах.

Трей Убиеца се спотайваше до един монетен телефон в „Съркъл Кей“, превил рамене, сякаш се пази от суров вятър. Щом видя пикапа, ми махна и притича до мен. Бях метнал въжето и чувалите за боклук отзад в каросерията.

Той отвори вратата.

— Хайде — казах.

— Искаш ли да го видиш?

— Давай да тръгваме — въздъхнах аз. Той ме насочи към „Бродуей“ и каза, че няма защо да бързаме.

— Практически всичко е в склада. До него има един малък дрешник, където държат оловни жилетки и разни неща, но зад него е като шахта, която някога е извеждала на покрива. Преградата е завинтена с болтове, но между етажите има килер. Чистачката ще ме вкара в него, когато затварят. Кротувай до към един и щом сляза, свържи оная аларма. Ще ни трябва и пикапът. Той е твоя грижа. Ще го докараш отзад, товарим — двайсет минути най-много. Закарваме го в Хюстън. Цялата черна работа аз я върша.

— Какъв е адресът?

— „Бродуей“ 4515.

— Кой каза е вътрешният ти човек?

— Тая чистачка, човече. Брат й ми беше ортак.

— Има ли задни улички от другата страна? Някъде, откъдето да можем да следим какво става?

— Да. Много ясно. Тук завий.

Той запружинира с крака, плясна се по бедрата и прехапа долна устна. Бях премислил всякакви диалози, потенциални сценарии. Но ако работата минеше гладко и напълнехме джоба, това щеше още повече да го насърчи. И да говореше, че държал на думата си, в света има едно просто правило: да не се доверяваш на наркоман. Той винаги щеше да разполага с онова, което знаеше за двете момичета.

Опитвах се да не мисля за това, защото и той бе като онова момиче в мотелската стая в Амарило — никога нямаше да му провърви. Винаги щеше да тегли надолу.

— Къде беше твоят групов дом? — го попитах.

— Какво? А… В Джаспър.

— Караха ли ви да берете памук?

— Ъъ… Не.

— В моя ни караха. Прибираха ни всички, от август чак до октомври. Наричаше се Програма за социално подпомагане.

— Уф…

— В приемни семейства живял ли си?

— Ъъ, да — отвърна той. — Веднъж, като бях на осем години. Свестни бяха. После им се наложи да се преместят. Не можеха да ме вземат със себе си. Беше нещо, свързано с неговата работа. — Той посочи предното стъкло:

— Пристигнахме.

— Ще паркирам в съседната пряка. Ще минем по уличката.

— Да, добре.

Дойдохме по уличката и се притаихме в тъмното. Контейнер за боклук, подмятани от вятъра вестници. Никакви прозорци над нас. Той посочи към клиниката.

— Не знам — казах. — Изглежда ми доста отворена.

— Обаче не е, не и отзад. Оттам минава друга уличка. Отзад си имат собствена товарна площадка.

— Не знам — казах и го пуснах да върви пред мен. Измъкнах дебелите работни ръкавици, които бях натъпкал в задния джоб, и задържах дъха си, докато ги нахлузвах. Можех да го направя по много начини, но той бе слабичък като коте и този щеше да свърши работа. Действах тихо.

Когато Трей се обърна, подскочи, защото почти се бях залепил за него — но вече бе късно. Сграбчих го за гърлото. Очите му се изпълниха с ужасната истина, после се надуха като кървави мехури, а аз казах: „Шшшт“. Същата физиономия, която ми правят винаги — „Чакай! Чакай!“…

Той се съпротивяваше, делеше ни само една педя. Лицето му стана лилаво, капиляри се издуваха и се пукаха под кожата му, той посегна към онова ножче, но то издрънча на земята веднага щом натиснах с палци и усетих как подезичната му кост се строши. Погледът му се плъзна насам-натам, после очите му се подбелиха. Въздухът излезе от тялото му с последно гъргорене и ме лъхна миризмата на червата му. Езикът му се провеси надолу като дебел, изтощен охлюв.