Ник Пиццолато - Галвестън

— Благодаря — кимна той. — Имате среща?

— Всъщност търся едно момиче. Мислех, че работи тук.

Описах отново Роки и пак я нарекох Ракел.

— Познавате ли я? С къса руса коса с цвят на лимон. Изразително лице, хубаво. Каза ми, че работела тук.

Той повдигна вежди и загорялата от слънцето кожа по челото му побледня на черти. Поглади спретнато оформената си козя брадичка и каза:

— Мисля, че май знам за кого говориш, приятел. Но тя не работи тук. Идвала е в бара, така, два-три пъти. Оставаше, докато някой не седне при нея. Седеше и пушеше, докато я почерпят.

— Сериозно?

Той кимна, изглеждаше леко развеселен.

— Ако търсиш компания, познавам момичета. Мога да се обадя, ако решиш.

— Само тази.

— Разбирам. Идвала е тук два пъти, когато съм бил на смяна. Шефът ми каза да й намекна някак, ако пак дойде. Мястото тук е от класа, сам виждаш.

Очите ми обходиха боядисаните със сюнгер и облепени с парчета позлата стени и скулптурите от папиемаше на Колизеума и наклонената кула.

— Искам да кажа: с какво се занимават хората, си е тяхна работа, но не й е тук мястото. Да се пробва в някой от хотелските барове, да речем.

— Добре. — Станах от столчето и му подхвърлих още петарка за разговора. Не ми беше трудно да си представя как Роки влиза тук първия път и — може би без изобщо да е попълвала заявление за работа — сяда на бара сама. Някой идва при нея или тя мята поглед, това го умее, и няколко часа по-късно се връща в мотела, има пари и разказва на всички, че си е намерила работа.

Обиколих „Харбърсайд“ и надолу по „Розенберг Авеню“, после ходих към вълнолома, влачих се покрай плажа и хората, които се тълпяха по мрачносивите пясъци, а слънцето подпалваше по краищата всеки предмет и нахлуваше през предното ми стъкло на масивни червени талази. Оглеждах се за онази светла коса. Един мъж беше полегнал на пейката на автобусна спирка с прегънати колене и вестник върху лицето; жени с горнища от бански ту излизаха под палещите лъчи, ту се скриваха; дебел мъж бе надул грамаден касетофон, от който звучеше текс-мекс [24] Комбинирано от „Тексас“ и „Мексико“ — музикален стил, произлязъл от традиционната мексиканска музика под влиянието на блуса и рокендрола. Силно разпространен в Тексас, където се смята за част от кънтри музиката. — Бел. ред. .

На едно място се бяха струпали младежи. Техните загорели стройни тела предизвикаха леко негодувание в мен заради начина, по който приемаха всичко за свое — сякаш им се полагаха и времето, и възможностите. Някакво фрисби бавно прелетя над главите им, изтъквайки едва ли не, че за някои хора светът е едно вечно пладне, а аз слушах гласовете и смеховете им и ги гледах как се гонят като кученца. Не можех да си представя Роки там. Много неща никога не стават такива, каквито трябва да са.

Преди да се върна в мотела, се отбих в една железария „Ейс“ и купих кутия чували за смет „Стийл Сак“ двойно-екстра-здрави и 9 метра дебело въже.

Мушнах се в рецепцията на „Изумрудени брегове“ — този път Дера и Нанси седяха на масичката за кафе и играеха на някаква настолна игра с Тифани, която изглеждаше чиста и свежа с жълтата си ленена рокличка. Щом зарчето се спря, тя плясна с ръце, погледна нагоре и ми помаха.

Нанси вдигна вежди към мен, а аз само поклатих глава. Стана и се приближи.

— Права сте — казах. — Тя не работи там и никога не е работила. Не знам. Пообиколих доста наоколо, но не я видях.

— Исусе, Марийо и Йосифе! — Тя подпря ръце на хълбоците си. — И сега какво?

— Колко дни остават още за стаята? Забравих какво съм платил.

— Всички можете да останете до вдругиден, смятам.

— Обзалагам се, че дотогава ще се върне.

— О, така ли?

— Обзалагам се, че знае кога точно трябва да се изнесат от стаята. Тя ще се върне за малката. Ако не се върне, ще я потърся из другите мотели.

— И просто допускате, че тя е добре? Смятате, че нищо не й се е случило?

— Не е отсъствала достатъчно дълго, че да се съмнявам. — Всъщност не се бях замислял дали е така.

Нанси надникна назад към рецепцията. Последните слънчеви лъчи се засенчваха от сгради и изпълваха въздуха с унила алена мараня. Виждахме Тифани през стъклото — забавляваше се.

— Какво й има тогава? Щом си има такова мъниче… Какво не й е наред?

— И аз не знам. Понякога е така. С някои хора нещо се случва. Обикновено когато са млади. И никога повече не се оправят.

— Но някои успяват.

— Сигурно. Но по-често се срещат другите.

Тя кимна и тропна с крак, щом съзря една голяма картонена чаша, зарязана на паркинга, да се търкаля напред-назад. Наведох глава.