Ник Пиццолато - Галвестън

— Мъж. Просто мъж. Запознахме се миналата вечер. Беше в града за няколко дни и си търсеше компания. Добре плащаше. Мога да платя за още една седмица тук, да купя храна. И още дрехи.

— Погледни се.

— Мислиш ли, че ми пука?

— Не. Всъщност изобщо не знам за какво ти пука. Не мога да си представя. Погледни се. Здраво си се нашмъркала.

— Не. Н-не съм… — Тя пак избухна в силен плач и сякаш бе неспособна да продължи да говори. Сви се на кълбо на леглото и се хвана за главата.

— По дяволите. Всичко можеше да тръгне добре, Роки.

— Ти къде ще отидеш? Къде ще отидеш?

— Все едно аз съм виновен. Нямам вече причини да оставам с теб. Разбираш ли?

— Няма значение.

Увих колана около ръката си и се изправих над нея. Единствената лампа хвърляше в стаята дълги, бодливи сенки и рисуваше по лицето й вампирски белези. Соленият въздух и остатъчният полъх на мускус, влажен, от нейния секс. Коженият ремък скърцаше около кокалчетата ми. Не исках, но беше като да биеш куче, което обичаш.

Трябва да го научиш; просто е срамота, че тъпото животно се учи по този начин.

Ала един от онези пристъпи на кашлица ме разтресе, сякаш ме простреляха с двуцевка, и тежест ме блъсна в гърдите. Прегънах се и се изплюх — дивашка храчка, опръскана с кръв.

Звезди избухнаха в очите ми, главата ми се замая. Не можех да си поема дъх и се свлякох на колене. Болката ме задушаваше, при всяко изкашляне все едно ме удряха в гърдите с ковашки чук. Ребрата ме боляха, вътрешностите ми се натъртиха, светлини затанцуваха пред очите ми и си представих как старата госпожа Смърт марширува през меките тъкани в тялото ми и всяко изкашляне е замах с косата.

— Рой? — Тя беше припълзяла до мен. — Рой? Стига, човече. Да не ти е… Да се обадя ли?

Посегнах да я спра. Сграбчих ръката й и я стиснах силно, много силно, вкопчих се в нея като в котва, докато кашлях — рев, хриптене, съсухрени звуци — но тя не се отскубна, а хвана дланта ми с две ръце и също стисна, докато не се умирих, и продължи да я стиска и след това.

Когато премина, ми трябваше време да дойда на себе си; като се съвзех, лицето ми беше омазано от сълзи и сополи. Погледнах я и осъзнах, че тя вижда страха ми.

Избърсах устата си, кръв нямаше.

— Какво да направим? — изхриптях. Гласът ми звучеше като на старец; като на някой, който си е правил гаргара с течност за отпушване на канали. — Какво да направим? Какво?

— Недей. Само не ни оставяй. Не мога… — Тя избърса лицето си и се вкопчи в ръката ми още по-силно, а после я пусна.

— Боже!

Поглади дланта си с пръстите на другата ръка и ме погледна нервно.

— Не трябва ли да идеш на лекар?

— На теб трябва ли ти синоптик да ти каже, че вали?

— Но ти си болен, нали? Знам, че не искаш да ти го напомням. Но нищо не правиш. Само се наливаш. Пушиш.

— От това, от което съм болен, оздравяване няма.

— Рой… — Лицето й бавно посърна като на дете, което започва да осъзнава колко лоша е лошата новина. — Там, в Ориндж, аз, аз… аз… — Тя взе силно да заеква и затисна устата си с две ръце.

— Успокой се. Никой няма да свърже това с теб. Отървах се от пистолета.

Тя се загледа в скута си и се разплака, но някак по-различно, по-жално.

— Ей… Всичко това е приключило. Приключи. Няма повече да се върне. Единственият човек, с когото трябва да си уредиш сметките, си самата ти.

— Аз съм толкова… — Тя поклати глава. — … Той каза, каза ми „аз съм виновен…“. — Лицето й потръпна от неловка скръб и тя пак заприлича на малко момиченце. Усетих колко дълбоко се мразеше.

— Изобщо не се съмнявам, че го е заслужавал. Ясно? Не се съмнявам. Ако ми беше казала, сигурно сам щях да го довърша. Все едно. Приключено е. Трябва да го забравиш.

Изправих се и й помогнах да стане, а когато сложих ръка на рамото й, тя отпусна глава на гърдите ми и заплака.

— Така е с тия неща. Не си длъжна да го преживяваш. Можеш да определяш какво да чувстваш и какво — не. Запазваш само това, което искаш. Ако те тормози, зарязваш го.

Тя ме прегърна силно с ръце — каква жива сила имаше в тях.

— Ти вярваш ли в ада, Рой?

— Не. Или поне, че е на Земята, а не другаде.

— Трябва да доведа Тифани. Дали…

— Аз ще се оправя с Нанси. Единствената причина да не се обадят е, че всички те много обичат Тиф.

— Знам. Обичат я. Рой, точно това си помислих, когато… искам да кажа, щом видях тези дами, разбрах, че няма да позволят да й се случи нещо лошо и…

— Така не може.

— Не може. Знам.

Тя затрепера и аз й помогнах да седне на стола. Имаше още нужда от разговор, за да се успокои.