Ник Пиццолато - Галвестън

Прекосихме Сълфър и петролните рафинерии — царство на тръбите, бетона и зловонните миризми. Тя спря да пее и изключи радиото.

— Рой? Може ли да продължиш и да ни закараш до Ориндж? Както предложи?

— Какво? Защо? — Гласът ми едва не секна в гърлото. — Искаш да те оставя там?

Тя тръсна глава.

— Не. Каквото ти казах тази сутрин, всичко беше сериозно. Всяка една дума. Но ти казах и че сама ще си плащам разходите. Мога да взема малко пари.

— В Ориндж, Тексас?

— Мога.

— Как?

Тя присви очи и се втренчи в предното стъкло, а после се обърна и се загледа в прекършените кипариси, които се нижеха покрай нас — подобни на кафяви кости, протягащи се от калта.

— Не се безпокой. Някой там ми дължи пари. Давай напред и спри в Ориндж за малко.

— Сега искаш да отидеш в Ориндж.

— Бездруго сме на Ай-10. Все тая.

— С кого ще се срещаш?

— Тоя тип там ми дължи пари. Сутринта се сетих.

— И смяташ, че просто ще ти ги даде?

— Ще ми ги даде. За това нямам никакви съмнения.

Гласът й беше утихнал, а погледът й бе силно съсредоточен. Позамислих се.

— Смяташ да ме накараш да поговоря с него, така ли? От мен се очаква аз да ги взема за теб. Сега съм твоите мускули, а?

— Не.

— Не?

— Не, няма нужда да правиш нищо, освен да ме хвърлиш дотам.

Претъркалях казаното из главата си.

— Добре тогава.

— А би ли го направил, ако те помолех? — попита тя. — Ако те помолех да ги вземеш за мен, щеше ли?

Стиснах волана и се навъсих срещу отражението си.

— Може би.

— Спокойно, няма нужда ти да го правиш. Но все пак ти благодаря. — Източените силуети на голите разкривени дървета приличаха на мозъчни стволове, а белите чапли, накацали по един клонат кипарис сякаш проследиха пикапа с човки. Роки замачка материята на чантата си. — Сама ще поговоря с него.

— Безопасно ли е?

— По дяволите, да, безопасно е.

— Наистина ли се налага да рискуваш? Пари имаме. Онова, дето го казах преди, не го казах сериозно. Няма нужда точно сега да търсиш пари. Когато стигнем там, закъдето сме тръгнали, ще измислим нещо.

— Не, няма проблем. Това е нещо, което трябва да свърша. Обещах. — Загледа през прозорците с една студена и практична сдържаност, която досега не бях забелязал у нея.

— Ще ми обясниш ли за какво говориш, по дяволите?

Тя наклони глава и я отпусна на рамото си.

— Ако ме попиташ, ще ти кажа, защото ти обещах. Но силно предпочитам да не ме питаш.

Една зелена табела ни извести, че до Ориндж има осем мили.

— Добре — кимнах аз. — Така да е.

Тя сплете пръсти върху чантата си и въздъхна. Целият този ширнал се свят — кудзу [12] Вид лианообразно растение, произхождащо от Източна Азия, широко разпространен плевел в южната част на САЩ. — Бел. ред. , кокалести дървета и черна вода — като че значеше нещо за нея, както имаше значение и за мен, и тя се загледа през прозореца с укротен поглед. За двама ни този пейзаж притежаваше притегателна сила, която ни дърпаше назад във времето и вселяваше в нас духа на онези, които сме били преди.

Подминахме малка главна улица, по която се редяха мизерни закусвални, бензиностанция, кредитно бюро. Високи избуяли треви.

— „Тейсти Фрийз“ — каза тя. — Там ходехме всичките.

Но всъщност не говореше на мен.

Равната прерия навън бодеше небето, по краищата й напираха бухлати дървета, лъхаше на амоняк и мокра дървесина. Самият въздух по тези краища е толкова светъл, той всъщност събира светлината — и дори когато гледаш към земята, ти се налага да примижаваш.

Тя ме насочи по няколко завоя — кварталите бяха малки и далече от пътя, с разнебитени къщи, скрити в сенките на надвисналите корони на дъбове и плачещи върби. В този климат всичко търси сянка и затова основното качество на крайния Юг е, че всичко е отчасти скрито.

Насочихме се на югозапад и поехме покрай обрасли с лози долчинки и ръждясали фургони. Пред една бензиностанция на мястото на изтръгнатите колонки продължаваха да си стърчат каменните основи, прозорците бяха без стъкла и почти напълно превзети от бурени и кудзу. Подминахме училищното футболно игрище и точно когато излязохме от града, на един черен билборд с бели букви, забучен край пътя, прочетохме: АДЪТ НАИСТИНА СЪЩЕСТВУВА.

Погълнати от пущинаците, след като зад нас остана и най-нарядко осеяният с фургони паркинг, тя ме накара да спра на десетина-двайсет метра от една дървена съборетина край гора от сплетени храсталаци и трева, която слънцето бе изсушило до цвят на пшеница. Беше голяма горе-долу колкото много стар и мизерен ловджийски лагер. На едната й стена бе подпрян ръждясал бойлер за вода, а малко по-нататък във високата трева стърчеше един от онези надуваеми клоуни — боксьорски круши от плесенясал винил. Къщата цялата беше обрасла с кафяви лози, а единият й прозорец бе запушен с вестник. Издъхнал шевролет седеше подпрян на трупчета — обрасъл и той, сякаш полето бавно го храносмилаше; малка тенекиена барака се бе килнала настрана към гората. Втората врата с мрежа против насекоми, както си му е редът — откъртена. Всичко изглеждаше като онези местенца, които рокерите държат, за да си готвят амфети.