Ник Пиццолато - Галвестън

— Всичко ще е чудесно, Тифи. Заминаваме на пътешествие, Тифани. — Тя я погъделичка и Тифани се разхихика, но продължи да се взира в мен. Роки гледаше ту нея, ту предното стъкло, докато карах обратно към междущатското.

— Дай да ти видя чантата, Роки — казах.

— Защо?

— Подай ми я сега, иначе ще я взема.

Тя издуха бретона от челото си, закопча чантата и ми я метна в скута. Беше тежка.

Отворих я — пистолетът се мъдреше най-отгоре. Беше на единия от маскираните мъже в къщата на Сенкевич. Заглушителят беше отвинтен и лежеше на дъното под салфетки и гримове. Сигурно най-сетне трябваше да загрея какво е взела от онези мъже, докато бърникаше из нещата им. Пистолетът още бе топъл.

Възприех всичко това като мощно предателство.

— Роки, какво става, по дяволите?

— Внимавай как се изразяваш, приятел.

— Аз как се…? — Спрях на банкета. — Играеш си опасни игри с мен, момиче.

Малката изгледа сърдито и двама ни. Бузите й бяха заоблени и меки, изцапани със стара мръсотия, и така трепереха, че смених тона. Беше тъй слабичка, а косата й бе толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Роки само погали момиченцето по главата и се загледа през прозореца. Една шерифска кола ни подмина.

— Това е сестра ми. Тя идва с мен. Можеш да ни оставиш някъде, ако не я искаш с нас, но тя идва с мен.

Нощничката на детето беше с цвят на буреносни облаци, а кожата й сияеше, цяла покрита с пухени косъмчета, до нея моята приличаше на кирпич.

— Какво ще си помисли татко й за това? — попитах. — Какво си направила с пистолета? Какъв беше тоя изстрел?

Тя изсумтя.

— Нищо му няма. Само го сплаших. Да знае, че мога.

Превключих на скорост и хванах отново междущатското шосе, което постепенно започна да се пълни с коли. Когато не каза нищо повече, аз се обадих:

— Стреляла си по своя пастрок.

— Стрелях по стената. Извади късмет, че му се размина.

— Божичко, да му се не види! Не ти ли хрумна, че може да извика ченгетата?

— Няма да извика ченгетата. Хич не ще ченгетата да припарват там.

— Господи, каква тъпотия!

— Май предпочитам да псуваш, отколкото да викаш „Божичко“ за туй, „Господи“ за онуй. Толкова ли си падаш по Господа, че трябва непрекъснато да го споменаваш?

Една патрулна кола беше кацнала на някакъв надлез и сякаш ни оглеждаше с равнодушния апетит на бухал.

— Не мислиш ли, че може би трябваше да ми кажеш? Че смяташ да го направиш? Как беше думата, дето я казахме… прямота ?

— Щях да ти кажа, ако беше попитал.

— Ти ми каза да не те питам.

— И съм ти много признателна, че не ме попита.

— Това е отвличане. Ще ни погнат яко. — Бях започнал да говоря с абсурден шепот.

Тифани поглеждаше ту нея, ту мен, но вече не изглеждаше уплашена, нито особено притеснена, че е тук.

— Не е отвличане — каза Роки. — Той няма да каже нищо на никого. Ще се радва. Ще продължи да получава чековете.

Поклатих глава и продължих да се оглеждам за куки по пътя и да надзъртам в огледалото за обратно виждане. Микробуси, коли, камионетки, грамадански товарни камиони с по осемнайсет колела се тълпяха в огледалото; блестяха хромирани решетки, потъмнени стъкла ме зяпаха.

— Ти как си я представяш тая работа? — попитах. — Не знам каква е играта тук, Роки, но няма никакъв смисъл.

— Ами, ние с нея ще се установим някъде за известно време. Ще си намеря работа, нещо такова. Сега аз ще се грижа за нея. Скоро ще тръгне на училище.

— На училище? Ти да не си… Господи!

Тя се обърна към мен, галейки бялата коса на момиченцето.

— Помниш ли какво ти разказах снощи? За Вонда. — Роки кимна към сестра си. — Нейната участ ще е по-добра. — Малката също ме изгледа и то с такова недвусмислено подозрение, че я сметнах за доста умна. После се прозя и зарови лице в хълбока на Роки.

— Нали знаеш, ние сме… казах го вече. А нещата, които могат да ни направят ония, дето ни търсят? Сега въвличаш и нея. Помисли ли за това?

Без дори да трепне, тя продължи да ме гледа в очите.

— Ще трябва да повярваш на това, което ти казвам — по-добре тук, отколкото мястото, откъдето идва. И как изобщо ще ни намерят? Подстрижи се. Аз ще си боядисам косата, примерно. А и вече сме трима души. Кой търси трима души?

Свиха ми се топките, когато една патрулка свърна бавно от средната лента. Но мина пред мен и замина далече напред.

— Аз ви возя. Но вие двете сте си отделно. Не сме се уговаряли така.

— Можем да я караме точно както възнамерявахме преди. Само че сега аз ще се грижа за Тифани.