Ник Пиццолато - Галвестън

Завихме около застлания с чакъл паркинг и оставих пикапа отзад в тъмното под някакви дървета. Цигареният дим се виеше над обемните бетонирани къдри на жените като мъгла около айсберги. Националното знаме и знамето на Конфедерацията бяха окачени на задната стена над снимка на Рони Рейгън с героичната му прическа. Дочух от джубокса да свири Уайлън, а наоколо да се носи смях и да бъбрят дружелюбни гласове, затова сметнах, че става.

Няколко души ни изгледаха: тя не беше достатъчно млада, за да ми е дъщеря. Но може пък и да беше, знаеха ли. Барманът — с вдигната яка на ризата и отпорил ръкави — премести поглед от картата към лицето й и обратно около десетина пъти.

Поръчах бутилка „Будвайзер“ и чашка „Джони Уокър“.

Роки се изправи на палци и забарабани с пръсти по бара.

— Да имате сок от грейпфрут? — Оня кимна. Носеше тънък и лепкав на вид мустак, косата му беше зализана и разделена на път като на счетоводител. — От какъв? — попита тя. — От жълт или червен?

Той бръкна в хладилника и извади малка кутия.

— От жълт.

— Супер — каза тя. — Дайте ми двойна „Солена хрътка“ [10] Солена хрътка — вариант на коктейла „Сива хрътка“, сервиран в чаша с осолен ръб. — Б. пр. с повечко сол.

След такава поръчка на място като това може да те загледат накриво, но видях, че тя му хвърляше лъчезарни усмивки — от онези, които могат да разведрят и най-навъсеното лице. Но не харесах особено начина, по който той й се усмихна в отговор.

Всички на бара бяха млъкнали и ни гледаха. Всичките пиеха „Бъд.“ [11] Марки американска бира, „Бъд.“ — съкратено от „Будвайзер“. — Бел. ред. или „Милър“ и сигурно се обидиха от претенциозните нотки в поръчката ни. В средата на кръчмата имаше само няколко маси и всичките бяха заети, затова отидохме да се облегнем на един тезгях покрай стената в дъното.

Изпихме си питиетата за по-малко от пет минути.

Още четири-пет от тия и може да се оправя — обади се тя.

— На мен ли го казваш!

Тя побутна към мен празната си чаша.

— Ще черпиш ли? Само тая вечер.

Кимнах. Но докато крачех към бара да взема още по едно, старите инстинкти се надигнаха в мен и пак се наострих. Първото и най-полезното правило в затвора е, че излежаваш твоята си присъда, не нечия чужда.

Всички ме следяха как поръчвам и как барманът не забърка втората „Солена хрътка“ със същата жизнерадост. Когато се върнах, до Роки стояха две момчета, подпрени на щеки за билярд и тъпо ухилени, а тя им се усмихваше безгрижно и връткаше краче.

Поставих питиетата на тезгяха.

— Ей — рече тя. — Благодаря. Това са Къртис и Дейвид.

И двамата бяха кльощави и кокалести, и двамата — с бейзболни шапки, спуснати ниско над сплескани, тесни лица с малки и близко разположени очички, които винаги съм свързвал с браковете между близки роднини в блатистите райони. Кимнах и забелязах озлобената бдителност, която трепкаше по лицата им.

— Те работят в заводите в Сълфър. Къртис е участник в родео.

— Да — каза единият и ми протегна ръка. — Вие к’во прайте тука?

Стиснах му ръката.

— Приятно ми е.

После им обърнах гръб. По изражението на Роки виждах, че са още зад мен и се огледах през рамо.

— Ей — каза единият, — а да поиграем билярд малко?

— Не, благодаря. — Обърнах се отново към тях. — Разкарайте се оттук, момчета.

Гърдите им се издуха, а очите им се присвиха тъй, че заприличаха на прободни рани. Ту се споглеждаха, ту вперваха в мен ледените си зъркели, досущ рибешки — тъпи и черни. Цял живот съм познавал този род типчета — провинциални кретени, зациклили в състояние на постоянен яд. Тормозят дребни животинки, а като пораснат, налагат децата си с каиш, катастрофират с камионетките си пияни, на четирийсет откриват Исус и почват да ходят на църква и по проститутки.

— Няма нужда от грубости, господинчо.

— О, хайде, моля ви, всичките! Не се връзвайте. Чичо ми е пичага — каза Роки.

Те се спогледаха. Бях се втренчил в тях и усетих как онази тънка вена на челото ми се изду два пъти. После спряха с опитите си да ме гледат в очите. Двамата й кимнаха кажи-речи любезно и с широки крачки се върнаха към играта си, без да се обръщат.

— Божичко — каза тя. — Какво те прихваща?

Пийнах от джонито.

— Не сме дошли да се запознаваме с хора. Схващаш ли?

— Абе ти като им откъснеш главите, това надали ще е точно кротуване.

Не отговорих, но си отбелязах колко лесно и бързо успях да обуздая гнева си, под чийто напор можеше и да осакатя ония момчета.